Читать «Свят на смъртта I» онлайн - страница 62

Той зачака смъртта си.

Жабешката паст, която разделяше на две гладкия череп, зейна и разкри два реда остри зъби.

— Тук, Фидо — извика брадатият зад гърба на Джейсън и щракна с пръсти. Тази твар подскочи напред, прелетя покрай зашеметения Джейсън и затърка глава в крака на дивака.

— Милото кученце — пъхна той пръсти под черупката и го почеса по тялото.

Беше изкарал от обора две оседлани животни. Джейсън се метна върху гърба на едното, почти без да забелязва такива подробности като гладката му кожа и дългите крайници. Брадатият бързо привърза краката му към стремето. Когато тръгнаха, звярът с череповидната глава ги последва.

— Милото кученце — каза Джейсън и се разсмя безпричинно. Дивакът се обърна и пресече смеха му с навъсения си поглед.

Когато навлязоха в джунглата, вече се беше стъмнило. Мракът под гъстия листак бе непроницаем, а и те не си светеха с нищо. Животните, изглежда, познаваха пътя. Наоколо се разнасяха стържещи звуци и пронизителни крясъци, но Джейсън не се тревожеше особено. Навярно го успокояваше равнодушието, с което спътникът му предприе това пътуване. Или пък присъствието на „кучето“, което по-скоро бе осезаемо, отколкото видимо. Пътуването се оказа дълго, но не съвсем неудобно.

Равномерното движение на животното и умората надделяха и Джейсън се унесе в неспокоен сън, като се стряскаше всеки път, щом се отпуснеше напред. Най-накрая заспа прав на седлото. С часове пътува по този начин и когато най-сетне отвори очи, видя пред себе си осветен квадрат. Преходът бе приключил.

Краката му бяха схванати и ожулени от седлото. След като го развързаха, Джейсън се смъкна с мъка на земята и едва не падна. После някаква врата се отвори и той влезе. Трябваше да мине време, докато очите му привикнат към светлината и различат човека на леглото пред него.

— Ела тук и седни! — Гласът на лежащия бе висок и силен, свикнал да заповядва. А тялото му — тяло на инвалид. Горната му половина над одеялото, което го покриваше до кръста, бе болезнено бяла, покрита с червени възли и съвсем отпусната. По него като че ли всичко се бе стопило — целият беше само кожа и кости.

— Не е много приятно, но аз съм свикнал. — И изведнъж тонът му рязко се промени. — Накса каза, че си чуждоземец. Вярно ли е?

Джейсън кимна и отговорът въодушеви живия труп. Главата се вдигна от възглавницата и зачервените очи затърсиха погледа му с отчаяна настойчивост.

— Казвам се Рес и съм… грубер. Ще ми помогнеш ли?

Джейсън недоумяваше пред настойчивостта на Рес, тъй като тя не съответстваше на простичкото съдържание на въпроса му. И все пак не виждаше никакво основание да даде по-различен отговор от този, който веднага и съвсем естествено му дойде на ум:

— Разбира се, че ще ти помогна както мога. Стига с това да не сторя зло на някой друг. Какво искаш?