Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 70

Гневът на Дитрих в миг се изпари, по лицето му се изписа съмнение, недоверчивост.

— Не ви вярвам, Белок. Никога не съм ви имал доверие.

— Благодаря.

— Струва ми се най-малкото подозрително, че искате да отворите Кивота на някакъв съмнителен остров, вместо да изберете по-удобния маршрут до Кайро. Защо не погледнете в благословената си кутия в Египет, Белок?

— Няма да е подходящо — отвърна Белок.

— Бихте ли ми обяснили защо?

— Бих, ако не се боях, че няма да ме разберете.

Дитрих се вбеси. Още веднъж бе подронен авторитетът му. Но французинът имаше на своя страна Фюрера. Какво би могъл да направи при това положение?

Той обърна гръб на Белок и се отдалечи. Французинът се замисли. Кивотът, разбира се, можеше да бъде отворен където и да е — в този смисъл Дитрих имаше право. Но най-подходящо беше да се отвори на острова, където атмосферата е пропита с далечното минало, изобщо на някое историческо място. Да — мислеше си Белок — Обстановката трябва да отговаря на момента. Трябва да съответства на тази светиня. Нищо друго нямаше значение.

Той отиде в каютата, където бяха сложили Кивота. Загледа се в дървения сандък. Вече не мислеше за нищо. Какви са тайните ти? Какви загадки ще ми разкриеш? Той се пресегна и докосна сандъка. Дали така му се стори, или наистина усети лека вибрация? Не долови ли някакво бучене? Той затвори очи, с ръка все още върху дървената плоскост. Миг на върховно страхопочитание и благоговение. Цялото му същество беше устремено към безбрежното пространство, към Вселената, към онази граница, зад която щеше да се озове отвъд земния свят, отвъд времето. Той отвори очи. Върховете на пръстите му бяха изтръпнали. Скоро — каза си той. — Много скоро.

Подводницата пореше студената вода, която се пенеше и плискаше около Инди. Той се бе хванал за парапета, мускулите го боляха, мокрият камшик се бе усукал около тялото му. Като нищо мога да се удавя — помисли си той и се опита да си припомни дали давенето е бърз и лек начин за посрещане на смъртта. Сигурно е по-добре, отколкото да висиш, вкопчен за парапета на подводницата, която всеки миг може внезапно да се потопи. Дали отпускат на героите пенсия за храброст? — зачуди се той. Набра се на мускули и се качи на подводницата, при което изведнъж забеляза, че шапката му я няма. Не ставай суеверен точно сега! Нямаш време да оплакваш някаква си шапка! — каза си той.

Подводницата започна да се потапя. Потъваше бавно като огромна метална риба. Той се втурна към стълбичката, която водеше към люка. Водата вече беше до кръста му. На един дъх се изкачи и погледна отгоре. Водата постепенно поглъщаше гигантското туловище, покачваше се разпенена към него. Той хукна към перископа, покатери се до върха и се вкопчи в него. Ако се потопи изцяло, загубен съм. Перископът започна да потъва. Все по-надолу и по-надолу. Моля ти се, спри! Не потъвай повече! Ето какво става, когато се опитваш да пътуваш гратис върху германска подводница! Може би очакваш да те приветстват в шпалир?