Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 69

Белок се беше вторачил в капитана:

— Как да разбера, че казваш истината за Джоунс?

Катанга сви рамене:

— Истината ви казвам. — Този човек никак не му харесваше. Съжали Инди, че има такъв враг. — Хората ви намериха ли го на борда?

Дитрих поклати глава:

— Хайде да тръгваме — каза той. — Кивотът е с нас. Жив или мъртъв, Джоунс вече не ни интересува.

Лицето на Белок се изопна, но той се овладя и последва Дитрих.

Инди чу плясъка на отплаващите салове. После изскочи от скривалището си и се затича по палубата.

Вече в подводницата, Белок влезе в радиопредавателната кабина. Сложи слушалките, взе микрофона и подаде сигнал. След малко отсреща долетя нечий глас. Връзката беше лоша, чуваше се пращене. Човекът говореше английски с немски акцент.

— Капитан Мюлер. Тук е Белок. Гласът беше много слаб, идеше като изпод земята.

— Всичко е подготвено според инструкциите ви, Белок.

— Чудесно. — Белок свали слушалките, излезе от кабината и се запъти към друга една кабина, където бяха настанили жената. Той отвори вратата и я видя, седнала на леглото, мрачна като облак. Изобщо не вдигна глава, когато той се приближи към нея. Белок повдигна с пръст брадичката й.

— Имате хубави очи. Не би трябвало да ги криете.

Марион се извърна.

— Искаше ми се да продължим недовършеното.

Тя стана и отстъпи назад.

— Между нас няма нищо недовършено.

— Напротив, има. — Посегна да хване ръката и. Тя се отдръпна. — Нима се съпротивлявате? Преди не го правехте, скъпа! На какво се дължи тази промяна?

— Нещата се измениха — отговори тя. Известно време той я гледа мълчаливо, след което каза:

— Изпитвате нещо към Джоунс, нали така?

Тя се извърна и зарея поглед из стаята.

— Горкият Джоунс! — възкликна Белок. — Боя се, че просто му е писано да губи.

— Какво искате да кажете?

Белок се запъти към вратата.

— Вие дори не знаете, скъпа моя, дали е сред живите, нали така? — каза ехидно той и излезе.

На тесния мостик Белок се размина с няколко моряци. След тях идваше Дитрих, строг и гневен. При вида му Белок се развесели: в яда си Дитрих приличаше на вбесен учител, неспособен да излезе наглава с немирен ученик.

— Може би ще дадете някакво обяснение, Белок.

— Какво има да обяснявам?

Дитрих едва се сдържа да не удари французина.

— Дали сте специална заповед на капитана на подводницата да се отправи към някаква база край африканския бряг. Доколкото зная, уговорката беше да се върнем обратно в Кайро, откъдето с първия полет да изпратим Кивота в Берлин! Защо сте си позволили да промените плана, Белок? Да не би изведнъж да сте си въобразили, че сте адмирал от германския флот? А? Дотам ли чак стига манията ви за величие?

— Манията ми за величие — повтори Белок, все още развеселен. — Едва ли, Дитрих. Просто смятам, че трябва да отворим Кивота, преди да го закараме в Берлин. Как ще се чувствате, драги, ако Фюрера открие, че Ковчегът е празен? Не ви ли се иска да се уверите, че свещените реликви са вътре, преди да сме се върнали в Германия? Опитвам се да си представя ужасното разочарование на Адолф, когато разбере, че Кивотът е празен.