Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 2

Баранка измери с поглед Инди, след което избоботи нещо грубо на индианците и те млъкнаха. Настана тишина, наситена със стаен страх. Инди отново усети прилив на съчувствие към тях, ала утешителните думи, напиращи на устните му, не можеха да надвият насажданото с векове суеверие. Той нахлупи шапка и продължи напред.

Групата напредваше. Скоро навлязоха в някакъв каньон. Индианците пак се разбъбриха, заклатиха глави. Инди чувстваше нарастващата им тревога, както лепкавата влага по кожата си. Пък и проблемът с индианците отстъпваше пред засилващото се у него недоверие към португалците. Особено към Баранка. То се подхранваше от някакъв вътрешен инстинкт, от онази интуиция, на която винаги бе залагал и която сега беше неимоверно силна. За няколко солени фъстъка бяха готови да му прережат гърлото.

Вече трябва да наближаваме — каза си той. И след миг, когато разбра колко близо всъщност са до идола на чачапоите, усети как адреналинът в кръвта му се покачва: осъществяваше се негово старо желание, изпълняваше се някогашният обет, който си бе дал като първокурсник по археология. Връщаше се петнайсет години назад към онова познато удивление, към неустоимия порив да прозре загадките на историята. Сбъдва се една моя мечта — помисли си той. Един блян добиваше контури, постепенно изкристализираше от нищото. Инди вече чувствуваше, че Храмът е близо, долавяше го с всичките си сетива.

Той се спря и се заслуша в брътвежа на индианците. И те знаят, че наближаваме. А това ги плаши. През дърветата се провидя чупка в скалата. Пътеката се губеше — цялата бе обрасла в пълзящи растения, месести бурени се преплитаха с възлестите корени на избуяли храсталаци. Инди започна да сече. С широкия си нож поваляше преградите с такава лекота, сякаш бяха от картон. Проклета джунгла! Не може човек да се остави на природата, дори на най-необузданите й стихии да го победят. Инди спря, облян в пот. Мускулите го боляха. Но беше доволен при вида на посечените коренища. Мъглата се бе сгъстила. Не беше студена, пронизваща мъгла, а по-скоро спареното дихание на самата джунгла. Той затаи дъх и премина опасното стеснение.

В далечината, обвит в гъста зеленина, се виждаше Храмът.

Инди бе обзет от вълнение, от усещането за исторически момент, за вечност, за онова перпетуум-мобиле, поради което някой си Индиана Джоунс можеше да види през 1936 година нещо, съградено две хиляди години по-рано. Изпита страхопочитание и се почувствува нищожен.

Гледаше това човешко творение и се дивеше на енергията, с която бе създадено тук, в сърцето на безмилостната джунгла.

От вцепенението му го изтръгнаха виковете на индианците. Трима вече тичаха обратно по пътеката. Баранка бе насочил към тях пистолета си, но Инди го сграбчи за китката и леко я изви.

— Не — каза той.

Баранка го изгледа сърдито:

— Те са страхливци, сеньор Джоунс.

— Не ни трябват повече. Защо да ги убиваме?

Перуанецът прибра пистолета си. Погледна Сатипо, после отново впери очи в Инди.