Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 34

Невероятно! Пепел! Пет хилядарки на дим!

Индиана Джоунс я сграбчи за ръката и я затегли към изхода.

Измъкнаха се навън малко преди таванът да се срути и пламъците да изригнат към небето.

Пепел, жар, горящи греди танцуваха танца на унищожението в студената лунна нощ. Инди и Марион гледаха пожара от отсрещния тротоар.

Той все още я държеше за китката. Това докосване. Толкова време бе минало, а само при допира до него краката й се подкосяваха. Тя издърпа ръката си.

Пожарът се разгаряше вее повече. Гредите съскаха, пукаха, пращяха.

— Мисля, че си ми длъжник — каза най-после Марион. — Страшно си ми задължен.

— За какво например?

— Ей, за това. — Тя му показа медальона. Сега съм твой съдружник.

— Съдружник ли? — учуди се той.

— Точно така.

Никой от тях не забеляза Арнолд Тохт, който се отдалечи из тихите улички.

— А сега накъде? — попита Марион, щом се настаниха в колата. Инди не отговори веднага.

— Към Египет.

— Египет ли? — Марион го разглеждаше в профил. На най-екзотичните места ме водиш.

Край пътя израсна внушителният силует на Хималаите. Изведнъж чу смеха на Марион и го обзе лошо предчувствие.

— Какво смешно има? — попита той.

— Ами ти. Ти с твоя камшик.

— Все пак ти спасих живота.

— Не можах да повярвам на очите си като те видях. Помня как се упражняваше всеки ден. Празните бутилки върху зида и ти пред тях с камшика.

Инди беше луд по камшиците още от дете. Като седемгодишен бе гледал един пътуващ цирк, зяпал бе с ококорени опи как цирковият артист разбива на пух и прах разум и логика.

— Ходиш ли някъде без него? — попита тя.

— Никога не го нося на лекции.

— Обзалагам се, че спиш с него обаче.

— Е зависи.

Марион замълча, взряна в хималайската нощ.

— Зависи от какво? — попита тя.

— Ами познай!

— Мисля, че познах.

Той я погледна и отново впери очи в пътя.

РАЗКОПКИТЕ В ТАНИС, ЕГИПЕТ

Нажежените от палещото слънце пясъци се простираха от хоризонт до хоризонт. На такова място човек лесно би могъл да си представи светът опустошен — без сгради, без растителност, обезлюден. Обезлюден. Мисълта му допадна. Винаги бе смятал подлостта за най-универсалната разменна монета и доста често си бе служил с нея. Ако не към подлост, хората прибягваха към насилие.

Той дръпна козирката над очите си и се отправи към разкопките. Всичко беше организирано до най-малка подробност и усложнено. Но какво да се прави, такъв беше стилът на германците. Помпозно-церемониален. Белок пъхна ръце в джобове и се загледа в струпаната техника: камиони, булдозери. Арабите копаеха, а немците ги надзираваха. Глупакът Дитрих, който се мислеше за ръководител на акцията, лаеше наляво-надясно и търчеше като преследван от торнадо.

Белок се спря — гледаше, без да вижда какво става наоколо, припомняйки си срещата с Фюрера. Дребният германец го бе притеснил с ласкателствата си: „Доколкото разбирам, вие сте най-добрият специалист в света по тези въпроси, а на мен ми трябва тъкмо най-добрият.“ Фалшив и прост. Престорените комплименти полека-лека бяха преминали в несвързана тевтонска риторика за двехилядолетната история на Райха, за грандиозния план с историческо значение, който можеше да бъде замислен само от един луд. Ужасен при мисълта, че съдбата на който и да е народ би могла да попадне в ръцете на този безумец, Белок бе престанал да го слуша. „То се знае, искам Кивота! Кивотът принадлежи на Райха. Подобни ценни антики принадлежат на Германия.“