Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 26

— Не, нищо не съм забелязал.

— Няма значение. Понякога очите лъжат.

Инди огледа улицата, но не видя нищо особено. Кепенците на дюкянчетата бяха спуснати, само от едно кафене струеше бледа, мъждива светлина.

— Направих нужните проучвания, както ме помоли — каза дребният китаец след кратко колебание.

— И?

— Много е трудно да получиш сведения в страна като тази. Нали разбираш? Липсват комуникации. Пък и времето, и тоя проклет сняг! Телефонната система е примитивна, ако изобщо я има. — Лин Сю се засмя. — Все пак научих, че Абнър Рейвънуд е дал за последен път признак на живот някъде около Патан. Толкова знам със сигурност. Всичко друго са слухове и догадки.

— Патан, казваш. Преди колко време?

— Трудно е да се определи. Може би преди три години. — Лин Сю сви рамене. — Много съжалявам, приятелю, не можах да се справя по-добре.

— Чудесно си се справил. Има ли вероятност още да е там?

— Никой не е чул да е напуснал страната. Освен това — Лин Сю потрепера и вдигна яката на дебелото си палто.

— И толкова е достатъчно — каза Инди.

— Искаше ми се да ти кажа повече. Не съм забравил колко ми помогна последния път.

— Просто се застъпих за теб пред имиграционните власти.

— Да, но ги увери, че работя във вашия музей, което не беше истина.

— Аха, чиста лъжа си беше.

— Приятелството значи взаимопомощ.

— Точно така — съгласи се Инди. Беше свикнал с тези плоски източни мъдрости, сякаш извадени от писанията на някой третокласен Конфуций. Освен това Лин Сю се бе справил почти професионално. — Как да стигна до Патан?

Лин Сю вдигна многозначително пръст:

— Ето тук ще ти помогна. Всъщност вече съм подготвил нещата. Ела с мен.

Инди тръгна след дребния човек. Скоро стигнаха до голяма черна кола, паркирана край тротоара.

— Автомобилът ми е на твое разположение — обяви с тържествена гордост китаецът.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Вътре ще намериш необходимата карта.

— Трогнат съм.

— Дребна работа.

Инди погледна през прозореца на колата. От протритата кожа на тапицерията стърчаха пружини.

— Каква марка е? — попита той.

— Куча марка — каза китаецът. — Сглоби я един автомонтьор в Китай и ми я изпрати. Полуфорд, полуситроен. Може да има части и на морис.

— Как, за Бога, я поддържаш?

— Ами. Стискам палци да не се повреди. — Лин Сю се разсмя и подаде на Инди връзка ключове. — Досега не ме е предала. Което е добре, защото пътищата са ужасни.

— Кажи ми нещо за пътя до Патан.

— Много е лош. С малко повече късмет ще избегнеш снега. Следвай маршрута, отбелязан на картата. Ще се оправиш.

— Не зная как да ти благодаря — рече Инди.

— Няма ли да преспиш тук?

— Сигурно няма.

Лин Сю се усмихна:

— Да нямаш как беше? Краен срок.

— Точно така — краен срок.

— Ах, тези американци! Вечно имат краен срок и вечно страдат от язва.

— Все още нямам язва — каза Инди и отвори вратата на колата, която изскърца силно.

— Амбреажът не работи добре и воланът нещо не е в ред — каза Лин Сю, — но ще те закара и ще те върне.

Инди хвърли куфара си на задната седалка.

— Какво повече може да иска човек? — каза той.

— Всичко хубаво, Ин-ди-ана! — Името на Джоунс прозвуча съвсем по китайски.