Читать «Демонът и сеньорита Прим» онлайн - страница 65

„Пак този страх! — помисли си свещеникът. — За да се наложиш над някого, направи така, че да се страхува!“

Двете жени пристигнаха у Берта малко преди девет и я завариха да плете в малката всекидневна.

— Тази вечер селото е по-различно — каза старицата. — Чух много хора да минават, чух много стъпки: барът е малък, за да ги побере всичките.

— Това са мъжете — отвърна хотелиерката. — Отиват на площада, за да решат какво да правим с чужденеца.

— Разбирам. Мисля, че няма какво толкова да се обсъжда: или трябва да приемете предложението му, или да го оставите да си тръгне след два дни.

— Никога не сме възнамерявали да приемем предложението му — рече възмутено жената на кмета.

— Защо? Казаха ми, че днес свещеникът е държал прекрасна проповед и споменал, че саможертвата на един човек спасила човечеството и че Господ приел предложението на Сатаната, като наказал най-верния си раб. Какво лошо има в това жителите на Вискос да погледнат на предложението на чужденеца като на, да речем, някаква сделка?

— Не говориш сериозно, нали?

— Напротив, сериозно говоря. Вие искате да ме заблудите.

Двете жени се поколебаха дали да не станат и да си тръгнат, но бе рисковано.

— Освен това на какво дължа честта за това посещение? Никога по-рано не сте идвали у дома.

— Сеньорита Прим каза, че завчера чула белязания вълк да вие.

— Всички знаят, че белязаният вълк е само едно глупаво оправдание на ковача — каза хотелиерката. — Сигурно е отишъл в гората с някоя жена от съседното село, опитал се е да я сграбчи, тя го е ударила и затова е измислил тази история. Въпреки това решихме да се поразходим насам и да видим дали всичко е наред.

— По-добре от това не би могло да бъде. В момента плета покривка за маса, но не гарантирам, че ще успея да я завърша; възможно е да умра още утре например.

Жените се почувстваха неловко.

— Както знаете, старите хора могат да умрат всеки момент — продължи Берта.

Пак изпаднаха в същото положение. Или в почти същото.

— Още е рано да мислиш за това.

— Може би; едва ли ще е утре. Но трябва да ви кажа, че днес почти през цялото време мислех за това.

— Имаш ли конкретна причина?

— А смятате ли, че трябва да имам?

Хотелиерката трябваше да смени темата, но много внимателно. По това време събранието на площада сигурно вече бе започнало и след няколко минути щеше да свърши.

— Мисля, че с възрастта хората започват да разбират, че смъртта е неизбежна. Затова трябва да се научим да я приемаме спокойно, с мъдрост и примирение: често пъти тя ни избавя от някои ненужни страдания.

— Напълно си права — отвърна Берта. — Точно за това си мислех през целия следобед. И знаете ли до какъв извод стигнах? Че много, ама наистина много ме е страх от смъртта. Смятам, че моят час все още не е дошъл.

Обстановката ставаше все по-напрегната и жената на кмета си спомни спора в сакристията; говореха за едно, а в действителност имаха предвид друго. Нито една от двете жени не знаеше как протича събранието на площада; никой не знаеше нито плана на свещеника, нито каква ще бъде реакцията на мъжете от Вискос. Излишно бе да въвличат Берта в по-откровен разговор — освен това никой не би се съгласил да умре, без да се бори отчаяно за живота си. Жената на кмета се замисли и за следния проблем: ако искат да убият тази старица, ще трябва да го направят така, че тя да не се съпротивлява, за да не бъдат открити следи при евентуално разследване.