Читать «Демонът и сеньорита Прим» онлайн - страница 63

„Не — отвърна той. — Стремях се към мъдростта.“

„Тогава сигурно си станал много начетен. Чух обаче странни истории за теб: понякога даваш милостиня, а понякога отказваш помощта, която нашата църква трябва да оказва.“

„Панталонът ми е с два джоба, във всеки от тях има по едно листче, а парите слагам само в левия си джоб.“

Новият епископ се заинтригува от тази история и поиска да разбере какво пише на листчетата.

„На листчето в десния ми джоб съм написал: Аз съм само прах и пепел. В левия джоб, където държа парите, на листчето пише: Аз съм божият представител на земята. Когато видя бедност и несправедливост, бъркам в левия си джоб и давам помощ. Когато видя мързел и небрежност, бъркам в десния си джоб и виждам, че няма какво да дам. По този начин успявам да съчетая материалния свят с духовния.“

Новият епископ благодари за хубавата метафора на милосърдие и му каза, че може да се върне в енорията си, но скоро цялата област ще бъде реструктурирана. Малко след това свещеникът получи новината за назначението си във Вискос.

Веднага разбра посланието: завист. Но тъй като бе дал обет да служи на Бога независимо къде се намира, тръгна към Вискос, изпълнен със смирение и усърдие; бе се появило ново препятствие, което трябваше да преодолее.

Измина една година, после втора. Изминаха пет години, а той не успя да доведе повече вярващи в църквата въпреки усилията, които полагаше; селището бе управлявано от един призрак, дошъл от миналото и наречен Ахав; нищо от онова, което проповядваше, нямаше тежестта на легендите, които се разказваха. Изминаха десет години. Към края на десетата година той осъзна грешката си: стремежът му към мъдрост се бе превърнал в арогантност. Беше толкова силно убеден в божията справедливост, че не бе успял да я съчетае с изкуството на дипломацията. Въобразявал си бе, че живее в един свят, където Господ е навсякъде, а се бе оказал между хора, които много често не Го допускаха до себе си.

Петнайсет години по-късно разбра, че никога няма да се махне от това място: бившият епископ сега бе могъщ кардинал, работеше във Ватикана и бе твърде вероятно да бъде избран за папа — никога не би позволил някакъв провинциален свещеник да разпространи историята, че е бил заточен поради завист и ревност.

По това време вече се бе заразил от пълната липса на какъвто и да е стимул — никой не може да устои на толкова години безразличие. Хрумна му, че ако бе изоставил духовническото поприще в подходящия момент, би бил много по-полезен на Бога; но бе отлагал решението си безкрайно с надеждата, че положението ще се промени, и сега бе късно, вече бе изгубил всякакъв контакт с външния свят.

Изминаха още двайсет години и една нощ той се събуди отчаян; животът му бе съвсем безполезен. Знаеше на какво е способен, а бе успял да осъществи толкова малко. Спомни си за двете листчета, които имаше навика да държи в джобовете си; откри, че винаги е пъхал ръка в десния джоб. Бе искал да е мъдър, а не беше ловък. Бе искал да е справедлив, а не беше мъдър. Бе искал да е ловък, а не бе посмял.