Читать «Демонът и сеньорита Прим» онлайн - страница 64

„Къде е великодушието Ти, Господи? Защо направи с мен това, което стори с Иов? Никога ли няма да имам друг шанс в живота? Дай ми още една възможност!“

Стана и отвори Библията наслуки, както правеше винаги когато се нуждаеше от отговор. Попадна на пасажа от Тайната вечеря на Христос, който моли изменника да го предаде на войниците, които го търсят.

Свещеникът часове наред мисли върху прочетеното: защо Исус искаше предателят да извърши грях?

„За да се сбъдне Светото писание“, биха отговорили докторите по богословие. Но дори и да е така, защо Исус ще въвежда един човек в грях и ще го осъжда на вечни мъки?

Исус никога не би сторил това; в действителност предателят е само една жертва както Той самият. Злото трябва да се прояви и да изпълни ролята си, за да може накрая доброто да възтържествува. Ако нямаше предателство, нямаше да има и кръст, Светото писание нямаше да се сбъдне, а саможертвата нямаше да послужи за пример.

На следващия ден в селището пристигна чужденецът, така както много други идват и си отиват; свещеникът не му обърна внимание и не го свърза нито с молбата, която бе отправил към Христос, нито с изречението, което бе прочел. Когато чу историята за моделите, които Леонардо да Винчи бе използвал, за да нарисува „Тайната вечеря“, си спомни, че бе прочел същия текст в Библията, но реши, че това не е нищо друго освен съвпадение.

Едва след като сеньорита Прим разказа за облога, той разбра, че молбата му е била чута.

Злото трябваше да се прояви, за да може най-накрая доброто да трогне сърцата на тези хора. За пръв път, откакто бе стъпил в тази енория, бе видял църквата си препълнена. За пръв път големците на селото бяха дошли в сакристията.

„Злото трябва да се прояви, за да осъзнаят хората цената на доброто.“ Подобно на предателя от Библията, който скоро след като извършил постъпката, разбрал какво е направил, същото ще стане и с тези хора тук; така дълбоко ще се разкаят, че единственото им убежище ще е църквата, а жителите на Вискос — след толкова много години — ще станат вярващи.

На него се бе паднала ролята да бъде оръдие на злото; това бе най-истинският жест на смирение, който би могъл да поднесе на Господ.

Кметът дойде, както се бяха уговорили.

— Искам да знам какво трябва да направя, отче.

— Остави на мен да ръководя събранието — бе отговорът.

Кметът се поколеба; все пак той бе най-висшата власт във Вискос и не би искал някакъв чуждоземец да засяга публично една толкова важна тема. Въпреки че свещеникът живееше тук повече от двайсет години, не се бе родил на това място, не знаеше всичките легенди, във вените му не течеше кръвта на Ахав.

— Мисля, че когато става дума за толкова сериозни въпроси, аз самият трябва да говоря с хората — каза той.

— Съгласен съм. Така е по-добре, защото нещата могат да вземат лош обрат, а не бих искал църквата да се забърква в това. Ще ти разкажа моя план, а ти ще го направиш достояние на хората.

— Всъщност след като планът е твой, смятам, че ще е по-справедливо и по-честно ти да го споделиш с останалите.