Читать «Демонът и сеньорита Прим» онлайн - страница 47

За трети път се възцари мълчание, но сега бе кратко.

— Трябва да се подготвя за съботната литургия — продължи свещеникът. — Защо не се срещнем привечер?

Всички се съгласиха веднага, уговориха си час в края на деня и си дадоха вид, че са страшно заети, сякаш ги чакаше някаква много важна работа. Единствен кметът прояви сдържаност.

— Това, което каза, е много интересно, чудесна тема за една хубава проповед. Мисля, че днес всички трябва да присъстваме на литургията.

Шантал не се колебаеше повече, вървеше към скалата във формата на У, мислейки какво ще направи, след като вземе златото. Ще се върне вкъщи, ще вземе парите, които държеше у дома, ще си облече някакви по-дебели дрехи, ще слезе по пътя, водещ към долината, и ще спре някоя кола на стоп. Никакви облози: тези хора не заслужаваха богатството, което за малко да стане тяхно. Никакви куфари; не искаше да разберат, че напуска Вискос завинаги — с неговите хубави, но никому ненужни истории, със страхливите му любезни жители, с неговия бар, постоянно пълен с хора, които разговаряха за едни и същи неща, с църквата, където тя не стъпваше. Разбира се, винаги съществуваше опасност полицията да я чака на гарата, чужденецът да я обвини в кражба и прочие, и прочие. Но сега бе склонна да поеме всякакъв риск. Омразата, която бе изпитала преди половин час, вече се бе превърнала в едно много по-приятно чувство: желание за отмъщение.

Беше доволна, че именно тя за пръв път показва на всички тези хора лошотията, скрита в дъното на наивните им и престорено добри души. Всички мечтаят за възможността да извършат престъпление — но само мечтаят, защото никога няма да направят нищо. Ще проспят останалата част от жалкия си живот, повтаряйки си, че са благородни, неспособни на каквато и да било несправедливост, готови да защитят честта на селото на всяка цена, но ще съзнават, че само страхът им е попречил да убият невинен човек. Всяка сутрин ще се самовъзхваляват за проявената неподкупност и всяка нощ ще се самообвиняват за пропуснатата възможност.

През следващите три месеца единствената тема в бара ще бъде честността на благородните мъже и жени от селцето. После ще дойде ловният сезон и за известно време те ще престанат да говорят на тази тема — не е нужно чужденците да научават за това, на тях им харесва усещането, че се намират в някое затънтено кътче, където всички са приятели, доброто винаги побеждава, природата е щедра и местните продукти, изложени на малката витрина, която хотелиерката нарича „магазинче“, са пропити с тази безкористна любов.

Но ловният сезон ще приключи и те отново ще могат свободно да разговарят по темата. Този път поради многото следобеди, през които ще мечтаят за изгубените пари, ще започнат да измислят различни хипотези: защо никой не бе имал куража да убие старата и никому ненужна Берта срещу десет златни кюлчета? Защо пастирът Сантяго, който всяка сутрин изкарваше стадото си в планината, не бе станал жертва на злополука по време на лов? Ще бъдат обсъдени различни възможности, отначало плахо, а после разгневено. След една година всички ще се мразят помежду си — селото бе имало своя шанс, но го бе пропуснало. Ще питат за сеньорита Прим, която бе изчезнала безследно, може би отнасяйки със себе си златото, понеже е видяла къде го е скрил чужденецът. Ще наговорят неприятни неща за нея, за неблагодарностга й, за това, че след смъртта на баба й всички се бяха старали да помагат на бедното сираче. И тъй като не бе успяла да си намери съпруг и да се махне от селото, я бяха взели на работа в бара, където спеше с гостите на хотела, обикновено по-възрастни от нея мъже, и хвърляше съблазнителни погледи на всички туристи, за да си изпроси по-голям бакшиш.