Читать «Демонът и сеньорита Прим» онлайн - страница 43

Берта се сети за мъжа си, който продължаваше да настоява тя да отпрати момичето, понеже искаше да й каже нещо важно. Може би вече бе време да му обясни, че е мъртъв, за да престане да я прекъсва, докато разказва.

— Пътят бил дълъг и стръмен, слънцето — жарко и те били изпотени и много жадни. На един завой съзрели великолепна мраморна врата, която водела към площад със златна настилка, а по средата на площада от една чешма бликала кристално чиста вода. Пътникът се приближил до пазача на входа. „Добър ден!“

„Добър ден!“ — отвърнал пазачът.

„Кое е това толкова красиво място?“

„Тук е раят.“

„Добре, че сме в рая, защото сме много жадни.“

„Можете да влезете и да пиете вода колкото искате.“ И пазачът посочил чешмата.

„Конят и кучето ми също са жадни.“

„Съжалявам — отвърнал пазачът. — Тук е забранено за животни.“

Човекът много се разочаровал, защото жаждата му била много силна, но не искал да пие сам; благодарил на пазача и отминал. След като дълго се изкачвали, вече съвсем изтощени пристигнали на едно място, в което се влизало през стара вратичка, водеща към черен път, ограден от дървета. Под сянката на едно от тях лежал човек; главата му била покрита с шапка, може би спял.

"Добър ден!" — казал пътникът.

Мъжът кимнал.

„Аз, конят и кучето ми сме много жадни.“

„Сред онези камъни има извор — отговорил човекът, посочвайки мястото. — Можете да пиете колкото искате.“

Мъжът, конят и кучето отишли до извора и утолили жаждата си.

Пътникът се върнал, за да благодари.

„Пак заповядайте!“ — отвърнал човекът.

„Всъщност как се казва това място?“

„Рай.“

„Рай? Но пазачът на мраморната врата каза, че раят бил там!“

„Това там не е раят, а адът.“

Пътникът се зачудил.

„Но вие трябва да им забраните да използват вашето име! Тази невярна информация сигурно създава големи бъркотии!“

„Нищо подобно; те дори ни правят услуга. Защото там остават всички онези, които са способни да зарежат най-добрите си приятели…“

Берта погали момичето по главата, почувства, че там Доброто и Злото водят непрекъсната битка, и му каза да се изкачи до гората и да попита Природата в кой град да отиде.

— Защото предчувствам, че нашият малък рай, сгушен в планината, е готов да изостави приятелите си.

— Грешиш, Берта. Ти принадлежиш към друго поколение; кръвта на злодеите, които навремето са населявали Вискос, е по-гъста в твоите вени, отколкото в моите. Мъжете и жените от това село имат достойнство. Ако не достойнство, то поне си имат взаимно доверие. Ако не си вярват взаимно, тогава поне се страхуват.

— Добре, добре, не съм права. Дори да е така, ти направи каквото ти казвам и върви да чуеш Природата!

Шантал си тръгна. Тогава Берта се обърна към призрака на мъжа си и поиска от него да се успокои: тя бе възрастна — дори нещо повече, бе вече старица и не беше хубаво той да я прекъсва, докато се опитва да дава съвети на по-младите. Вече се беше научила да се грижи за себе си, а сега се грижеше за селото.