Читать «Демонът и сеньорита Прим» онлайн - страница 42

С други думи, възможно бе всеки от тези хора дълбоко в себе си да си е помислил немислимото, да си е представил невъобразимото.

Берта я извика. Седеше на обичайното си място и наблюдаваше селото, нещо, което бе излишно, тъй като опасността вече бе влязла в него и бе по-голяма, отколкото можеше да се предположи.

— Не желая да разговарям — каза Шантал. — Не мога нито да мисля, нито да действам, нито да кажа нещо.

— Тогава само ме изслушай! Седни тук!

От всички, които бе срещнала, откакто се бе събудила, старицата бе единствената, която се държеше любезно с нея. Шантал не само седна, но я и прегърна. Дълго стояха така, докато накрая Берта наруши мълчанието.

— Иди сега в гората, за да се поуталожи гневът ти; знаеш, че проблемът не е в теб. И те го знаят, но им трябва виновен.

— Чужденецът е виновен!

— Аз и ти знаем, че е той. Никой друг не знае. Всички искат да вярват, че са били предадени, че е трябвало да им кажеш по-рано, че не си им се доверила.

— Предадени?

— Да.

— Но защо искат да вярват в това?

— Помисли сама.

Шантал се замисли. Защото се нуждаеха от някой, който да е виновен. От жертва.

— Не знам как ще приключи тази история — каза Берта. — Хората на Вискос са почтени, въпреки че са и малко страхливи, както ти самата казваш. Но дори и да е така, може би ще е по-добре за известно време да се махнеш оттук.

Тя сигурно се шегуваше; никой не би могъл да вземе на сериозно облога на чужденеца. Никой. Освен това Шантал не разполагаше с пари и нямаше при кого да отиде.

Не беше истина: очакваше я златно кюлче, което можеше да я отведе в който и да е край на света. Но тя не искаше дори да си го помисли.

В този момент като по ирония на съдбата чужденецът мина край тях и се отправи към планината, както правеше всяка сутрин. Поздрави ги с кимване и продължи пътя си. Берта го проследи с поглед, а Шантал се огледа да не би някой от селото да е видял, че ги поздравява. Щяха да кажат, че му е съучастничка. Щяха да кажат, че двамата общуват чрез таен код.

— По-сериозен е от друг път — каза Берта. — Има нещо странно.

— Може би си е дал сметка, че шегата му се е превърнала в действителност.

— Не, не е това. Не знам какво е, но… като че ли… не, не знам какво е.

„Мъжът ми сигурно знае“, помисли си Берта, изпитвайки чувство на нервност и дискомфорт, което идваше от лявата й страна. Но сега не беше удобно да разговаря с него.

— Сетих се за Ахав — каза тя на сеньорита Прим.

— Не ме интересува нито Ахав, нито историите му, абсолютно нищо! Искам само светът отново да стане такъв, какъвто беше, и Вискос — с всичките си недостатъци — да не бъде унищожен поради безумието на един човек!

— Ти, изглежда, обичаш това място повече, отколкото си мислиш.

Шантал трепереше, Берта отново я прегърна и облегна глава на рамото й, сякаш тя бе дъщерята, която никога не бе имала.

— Бях започнала да ти разказвам една история на Ахав за рая и ада. Едно време родителите са я предавали на децата си, но днес е забравена. Един човек заедно с коня и кучето си вървял по някакъв път. Докато минавали край едно дърво, паднал гръм и ги убил на място. Човекът обаче не разбрал, че вече е напуснал този свят, и продължил напред с двете си животни; понякога на мъртвите им трябва време, за да осъзнаят новото си състояние…