Читать «Демонът и сеньорита Прим» онлайн - страница 41

Тя се приближи до пикала с вида на човек, който за пръв път в живота си играе главна роля в историята на селището. Досега тя беше само едно бедно сираче, което не бе успяло да се омъжи и бе принудено да работи нощем, нещастно момиче, което си търси компания.

Така им се пада, нека да чакат! Още два дни и всички ще й целуват краката, ще й благодарят за богатството и щедростта, може би дори ще я помолят да се кандидатира за кмет на следващите избори (всъщност като че ли ще е по-добре да остане малко по-дълго във Вискос и да се порадва на наскоро придобитата слава).

Хората около пикапа купуваха хляб, без да разговарят помежду си. Всички се обърнаха към нея, но не казаха нито дума.

— Какво се е случило в това село? — попита момчето, което караше хляба. — Умрял ли е някой?

— Не — отвърна ковачът, който също бе тук, въпреки че бе събота сутрин и той би могъл да спи до късно. — На един човек му е зле и затова сме разтревожени.

Шантал не разбираше какво става.

— Купувай по-бързо каквото ще купуваш, че момчето бърза — каза й някой.

Тя протегна автоматично ръката си с парите и взе хляба. Момчето от пикапа сви рамене — сякаш отказваше да разбере какво става, — върна й рестото, пожела на всички „приятен ден“ и си тръгна.

— Сега аз съм тази, която пита: какво се е случило в това село?

От страх Шантал бе повишила глас повече, отколкото позволяваше възпитанието.

— Знаеш какво се е случило — каза ковачът. — Искаш да извършим престъпление за пари.

— Нищо подобно! Направих само това, за което човекът ме помоли! Полудели ли сте?

— Ти си полудяла! Защо прие да посредничиш на някакъв луд? Какво искаш? Ще спечелиш ли нещо от това? Нима искаш да превърнеш това село в ад както в историята за Ахав? Забрави ли за чест и достойнство?

Шантал трепереше.

— Но вие наистина сте се побъркали! Нима някой от вас е взел на сериозно облога?

— Оставете я — каза хотелиерката. — Време е за сутрешното кафе.

Постепенно групата се разпръсна. Шантал продължаваше да трепери с хляба в ръка, неспособна да помръдне от мястото си. Всички тези хора, които винаги спореха помежду си, за пръв път бяха единодушни: тя бе виновната. Нито чужденецът, нито облогът, а тя, Шантал Прим, подбудителката на престъплението. Нима светът се бе преобърнал с главата надолу?

Остави хляба пред вратата си, излезе от селото и тръгна към планината; не изпитваше нито глад, нито жажда, абсолютно нищо. Бе разбрала нещо много важно, нещо, което я изпълваше с боязън, страх, ужас.

Никой не каза нищо на човека с пикала.

А би било съвсем естествено събитие като това да бъде обсъждано или с възмущение, или със смях — но момчето с пикапа, което разнасяше хляба и клюките из селата в областта, си бе тръгнало, без да узнае какво се е случило. Сигурно жителите на Вискос все още не се бяха видели този ден и не бяха успели да обсъдят онова, което се бе случило предишната вечер — въпреки че вече всички знаеха за станалото в бара. И несъзнателно бяха сключили помежду си нещо като договор за мълчание.