Читать «Демонът и сеньорита Прим» онлайн - страница 21

— Температурите най-сетне ще се понижат — каза Берта.

Шантал се запита защо когато хората нямат тема за разговор, си мислят, че времето е нещо важно. Кимна с глава в знак на съгласие и продължи пътя си. Вече си бяха казали с Берта всичко, което имаха за казване през всичките тези години, прекарани в това село. Имаше период, когато смятаха Берта за интересна, смела жена, успяла да се вземе в ръце след смъртта на своя съпруг, починал при злополука по време на лов; тя бе продала част от имота и бе вложила тези пари заедно със застраховката в сигурна инвестиция, така че сега живееше от лихвите.

С течение на времето обаче вдовицата бе престанала да я интересува и се бе превърнала в олицетворение на всичко онова, от което Шантал се боеше и не желаеше да се случи на самата нея: да свърши живота си, седнала на стол пред къщата, навлечена с няколко жилетки през зимата, загледана в единствения пейзаж, който познаваше, да следи всичко онова, което нямаше защо да бъде следено, тъй като тук нямаше нищо сериозно, значимо или ценно.

Тръгна из потъналата в мъгла гора, без да се страхува, че ще се изгуби, защото познаваше отлично всяка пътека, дърво и камък. Представи си колко емоционална ще е тази вечер; репетираше различните начини, по които би могла да разкаже за предложението на чужденеца — в някои от тях предаваше направо това, което бе чула и видяла, в други разказваше някаква история, все едно истинска или не, имитирайки стила на мъжа, заради когото вече три нощи не бе спала.

„Той е много опасен и е по-лош от всички ловци, които съм срещала.“ Докато вървеше из гората, Шантал започна да осъзнава, че е открила още една личност, почти толкова опасна, колкото и чужденецът: самата тя. Преди четири дни не си даваше сметка, че е започнала да свиква с това, което е, с това, което би могла да очаква от съдбата, с факта, че животът във Вискос не е чак толкова лош — в крайна сметка през лятото областта се изпълваше с туристи, които наричаха мястото „рай“.

А сега чудовищата излизаха от гробовете си и я плашеха нощем, караха я да се чувства нещастна жертва на несправедливостта, изоставена от Бога и от собствената си съдба. Дори нещо по-лошо: караха я да вижда горчивината, която носеше в себе си денем и нощем, в гората и там, където работеше, на редките срещи и в многобройните моменти на самота.

„Проклет да е този човек! Проклета да съм и аз, че го накарах да пресече пътя ми!“

На връщане в селото се разкая за всяка минута от живота си, като проклинаше майка си, че е починала толкова рано, баба си, защото я бе учила да бъде добра и честна, приятелите си, които я бяха изоставили, съдбата си, от която не можеше да избяга.

Берта още беше там.

— Закъде бързаш толкова? — попита я тя. — Седни до мен и си почини.

Шантал я послуша. Така и времето щеше да мине по-бързо.

— Селото като че ли се променя — каза Берта. — Във въздуха се носи нещо различно; вчера чух белязания вълк да вие.