Читать «Демонът и сеньорита Прим» онлайн - страница 20

Всички те са наивни и невежи конформисти. Никой от тях не вярва в неща, различни от тези, в които е свикнал да вярва. Всички се боят от Бога. Всички — включително и тя самата — изпитват страх тогава, когато биха могли да променят съдбата си. А колкото до истинската доброта, тя не съществува — нито на земята на страхливите, нито на небето на Всемогъщия Господ, който навсякъде сее страдания, за да прекараме целия си живот, молейки му се да ни избави от злото.

Температурата й бе спаднала, но вече трета нощ не беше спала — въпреки това, докато си правеше кафе, се почувства по-добре отвсякога. Тя не беше единствената страхливка. Може би беше единствената, която осъзнава малодушието си, защото другите наричаха живота „безсмислено състезание“ и смятаха страха си за благородство.

Сети се за един от жителите на Вискос, който след двайсет години работа в една аптека в съседния град бе уволнен. Не бе поискал никакво обезщетение, защото — както той самият казваше — бил приятел на собствениците, не искал да ги огорчава, знаел, че са го уволнили поради финансови затруднения. Всичко това беше лъжа: човекът не бе отишъл в съда, защото беше страхлив, искаше да бъде обичан на всяка цена и мислеше, че собствениците на аптеката винаги са го възприемали като великодушен приятел. След време им бе поискал заем, а те му хлопнали вратата — но вече беше твърде късно, той бе подписал молба, с която си бе подал оставката, и не можеше да има никакви претенции към тях. Така му се пада. Ролята на състрадателна душа е само за онези, които се страхуват да заемат някаква позиция в живота. Винаги е много по-лесно да вярваш в собствената си доброта, отколкото да се изправиш срещу другите и да се бориш за правата си. Винаги е по-лесно да не отвърнеш на нанесената обида, отколкото да посмееш да влезеш в битка с някой по-силен от теб; винаги можеш да кажеш, че камъните, хвърлени по теб, не са те засегнали, и само нощем — когато си сам и жена ти, мъжът ти или приятелят ти от училище спят, — само нощем можеш да оплакваш мълчаливо собственото си малодушие.

Шантал изпи кафето си, молейки се денят да мине бързо. А тази вечер щеше да унищожи това село, да си разчисти сметките с Вискос. С него, така или иначе, щеше да бъде свършено след по-малко от едно поколение, защото бе място без деца — младите създаваха потомство в други краища на страната, сред празници, хубави дрехи, пътувания, „безсмислени състезания“.

Денят обаче не мина бързо. Напротив, поради мрачното време и ниските облаци часовете се влачеха бавно. Мъглата скриваше планината и селото изглеждаше изолирано от света, изгубено в самото себе си, сякаш бе единственото населено кътче на земята. През прозореца Шантал видя чужденеца да излиза от хотела и да тръгва към планината, както правеше обикновено. Изплаши се, че ще си замине с нейното злато, но сърцето й бързо се успокои — той щеше да се върне, бе предплатил хотела за една седмица, а богатите никога не прахосват дори едно сентаво; само бедните постъпват така. Опита се да чете, но не успя да се съсредоточи. Реши да се разходи из Вискос и единственият човек, когото видя, беше Берта, вдовицата, която по цял ден седеше пред къщата си и следеше какво става.