Читать «Владетелката на замъка» онлайн - страница 65

Всички тези бележки бяха толкова обикновени. Нищо не се получи от голямото ми откритие. Прибрах дневника в джоба и отидох да пия чай в класната стая.

Докато Алвиън четеше на глас, нещо внезапно ми хрумна. Не знаех точно кога е умряла Алис, но сигурно е било малко след като е записала онези банални неща в дневника си. Защо й е трябвало да се безпокои за подобни дреболии, ако е замислила да изостави съпруга и дъщеря си и да избяга с друг мъж?

Трябваше непременно да открия точната дата на смъртта й.

Алвиън отиде да пие чай с баща си, тъй като доста хора бяха дошли да изкажат задоволството си от снощния бал.

Разполагах с малко свободно време и тръгнах надолу към селото и църковния двор, където предполагах, че са погребани тленните останки на Алис.

Не познавах добре селото, тъй като минавах през него само в неделя на път за църквата, така че реших да се възползвам от възможността и да го разгледам.

Тичах почти по целия път надолу и много бързо се озовах в Мелин. На връщане обаче нямаше да изкача толкова лесно стръмния баир.

Селото се гушеше около старата църква — сива кула, по която пълзеше бръшлян. Няколкото каменни къщи се издигаха сред приятна зеленина. Зад тях се точеше ред старинни постройки, които вероятно датираха от времето, когато е била построена църквата. Реших да разгледам селото по-късно, тъй като в този миг горях от желание час по-скоро да намеря гроба на Алис.

Влязох през покритата порта на църковния двор. В този час от деня навсякъде цареше мъртвешка тишина. Сякаш смъртта ме обгърна с ледените си обятия и аз горчиво съжалих, че не взех и Алвиън със себе си. Тя бързо щеше да ми покаже къде е гробът на майка й.

Оглеждах се безпомощно наоколо и се питах как ще се оправя сред редиците от сиви кръстове и надгробни камъни. Хрумна ми, че семейство Тремелин вероятно притежава величествена гробница, затова зареях поглед над гробовете в търсене на нещо подобно.

Недалеч забелязах огромна гробница от черен мрамор и се отправих към нея. Щом наближих, разбрах, че тя принадлежи на семейство Нанзълок.

Внезапно ме осени прозрението, че Джефри Нанзълбк е умрял заедно с Алис, а нямаше място за съмнение, че тленните му останки почиват в семейната гробница.

Очите ми жадно се взряха в надписите, гравирани в черния мрамор. Тук лежаха всички членове на фамилия Нанзълок от 1750 година насам. Спомних си, че те са се заселили по-късно в този край от рода Тремелин.

С лекота открих името на Джефри, защото, както не бе трудно да се предположи, то стоеше на последно място в списъка.

Той беше починал на 17 юли миналата година.

Горях от нетърпение да се прибера в замъка, за да сравня датите.

Тъкмо понечих да си тръгвам, когато забелязах, че Селестин Нанзълок се приближава към мен.

— Г-це Лий! — извика тя. — Видях ви отдалеч! Усетих как се изчервявам, защото миналата нощ тя също беше в солариума, и се питах какво ли си е помислила за мен.

— Разхождах се из селото — рекох аз — и изведнъж се озовах тук.