Читать «Владетелката на замъка» онлайн - страница 116

— Като дойде пролетта, ще ви заведа да видите трона на Сейнт Майкъл.

— Ще можем ли да седнем на него, татко? — попита Алвиън.

— Щом не те е страх да паднеш в морето. Краката ти ще висят двайсет метра над водната повърхност. Много дами мислят, че си струва труда да се опита.

— Защо, татко?

— Защото едно старо поверие казва, че ако една жена седне в трона на Сейнт Майкъл преди съпруга си, тя ще бъде господарят вкъщи.

Алвиън се засмя от удоволствие, а Джили, която стоеше плътно до мен, се усмихна.

— Г-це Лий, вие смятате ли, че си струва да опитате?

За миг се поколебах, сетне го погледнах право в очите.

— Не, г-н Тремелин.

— Значи не искате да бъдете господарят вкъщи?

— Мисля, че нито мъжът, нито жената трябва да бъдат господари в буквалния смисъл. Те трябва да се борят с трудностите рамо до рамо и да уважават мнението на партньора си.

Усетих как се изчервявам и си представих как би се изсмяла Филида, ако бе чула изявлението ми.

— Г-це Лий, вашата мъдрост превръща фолклора ни в детска шега.

Думите му звучаха в ушите ми през целия път до замъка.

Вечерта пожелах да хапна с Джили в класната стая, а Алвиън вечеря с баща си. След това четох в стаята си. Конън не ме покани на шах.

Легнах си рано и дълго размишлявах за странния обрат, който бе настъпил в живота ми. Заспах с предчувствието, че на другия ден ще ми се случи нещо необикновено.

През нощта се стреснах и скочих от леглото. В стаята ми имаше някой. Нещо се размърда в мрака. Бе рано сутринта, защото бледорозова светлина озаряваше хоризонта.

— Кой е? — извиках аз.

До мен изникна Джили, облечена в стар халат на Алвиън, който бях преправила за нея, и обута с чехлите, които й бях купила.

— Какво правиш тук, Джили?

Тя отвори уста, сякаш искаше да ми каже нещо. Почаках малко, но тя само ми се усмихна и кимна.

— Кажи ми какво се случи, Джили? Знам, че нещо е станало.

Тя посочи вратата. Тръпки ме побиха по гърба, защото отново ми се стори, че Джили вижда нещо или някого.

— Но там няма нищо — рекох аз.

Детето кимна и промълви:

— Тя е тук. Тя е тук.

Сърцето ми заби лудо. Тя мисли, че Алис е тук. Това беше нейният дом: Джили я е намерила.

— Г-жа Тремелин — прошепнах аз.

Джили се усмихна сияйно и продължи да кима.

— Видя ли я?

Детето отново кимна.

— Тук, в замъка ли?

Ново кимване.

— Ще ви заведа при нея — отрониха устните й. — Тя ме помоли да го направя.

С треперещи ръце посегнах към халата си, облякох го и обух чехлите си.

Джили се вкопчи в ръката ми.

Минахме през галерията и се спуснахме надолу по малко стълбище. Детето почука на една врата и се заслуша. Повдигна поглед към мен и кимна, сякаш някой я бе поканил да влезе. Аз не чух нищо. Обзе ме зловещо предчувствие.

Джили отвори вратата и се озовахме в мрачна стая. Детето ми показа нещо с пръст и за миг ми се стори, че виждам красива жена с бална рокля и гъсти руси коси, които се спускаха на тежки къдрици по раменете й. Това беше маслен портрет в цял ръст.

Стоях лице в лице с Алис.

Приближих се до картината, за да я разгледам по-добре. Сините очи се взираха в мен, а розовите устни сякаш искаха да ми кажат нещо.