Читать «Момичето, което обичаше Том Гордън» онлайн - страница 9

Тя се ослуша за гласове откъм главния път, но сега гората бе тиха. Е, не съвсем. Чуваше стенанието на вятъра през високите стари борове, чуваше крясъка на сойка и далечното почукване на кълвач, търсещ своята втора закуска в някое сухо дърво, чуваше двойка скоро пристигнали комари (те бръмчаха сега и откъм двете й уши), но никакви човешки гласове. Като че ли тя беше единственият човек в цялата тази голяма гора и макар че това беше нелепо, повторно почувства рибката в слънчевия си сплит. Този път малко по-силно.

Триша отново тръгна напред, сега по-бързо от преди, устремена да стигне до пътя, най-сетне да стъпи на пътя. Стигна до голямо повалено дърво, твърде високо, за да се прехвърли през него, и реши да се промуши отдолу. Добре знаеше, че най-бързо ще е, ако просто го заобиколеше, но можеше да изгуби ориентировката си.

„Ти вече си я загубила“ — прошепна един глас в главата й — един ужасно студен глас.

— Млъквай, не съм, — изсъска в отговор тя и коленичи на земята.

На едно място под обраслия с мъх ствол имаше пролука и Триша пропълзя в нея. Листата отдолу бяха мокри, но докато разбере това, ризата й вече бе пропита с влага, нямаше значение. Провря се още малко напред и раницата й удари дънера на дървото — бух!

— Мътните да го вземат! — изруга тя („мътните да го вземат“ бе любимата ругатня с Пепси в момента) и се върна назад. Изправи се на колене и изтръска полепналите по ризата си влажни листа. Забеляза, че докато правеше това, пръстите й трепереха.

— Не се страхувам — изкрещя остро, защото звукът от шептенето й леко я плашеше. — Изобщо не се страхувам! Пътят е ей там! След минута ще стигна до него и ще изтичам, за да ги настигна!

Тя свали раницата и тласкайки я пред себе си, започна отново да пълзи под дървото.

Внезапно нещо мръдна под нея. Тя погледна и ужасена видя една дебела черна змия да се провира през листата. Всичко изчезна в бялата експлозия на отвращение и ужас. Тя дори не можеше да изкрещи кратката дума — „змия“, а усещаше гадното, студено влечуго как пулсира под топлата й ръка. Изпищя и се опита да скочи на крака, забравяйки, че все още не бе излязла напълно изпод дървото. Един остатък от счупен клон, дебел колкото ампутирана ръка, болезнено се заби в кръста й. Тя падна отново по корем и запълзя — колкото можеше по-надалеч оттам, самата прилична на змия.