Читать «Момичето, което обичаше Том Гордън» онлайн - страница 7

Триша имаше бутилка с вода в раницата си — от онези, големите, с винтова капачка — но внезапно й се прииска да получи от ръждивото гърло на помпата глътка студена, прясна вода. Щеше да пие и да си представи, че е Билбо Бегинс на път към планината Мисти Маунтинс.

— Мамо? — извика тя иззад тях. — Моля те, може ли да спрем за минута…

Тя дори не я чу.

— Да си намериш приятели изисква някакво усилие, Пийт — казваше майка й. — Не можеш просто да стоиш и да чакаш момчетата да дойдат при теб.

— Мамо? Пийт? Моля ви, може ли да спрем само за…

— Ти нищо не разбираш — каза той с омраза. — Нямаш никакво понятие. Не зная как са били нещата, когато си била в училище, но сега са доста по-различни.

— Пийт? Мамо? Мами? Там има помпа…

Всъщност там имаше помпа, тъй като помпата вече беше зад тях и оставаше все по-назад.

— Не мисля така — оживено отвърна майка й, напълно погълната от спора. Триша си помисли: „Нищо чудно, че го ядосва.“ После с тъга: „Те дори не знаят, че съм тук. Невидимото момиче, това съм аз. Можех и да си остана вкъщи.“ Един комар засвири покрай ухото й и тя с раздразнение се плесна по главата.

Стигнаха до мястото, където пътят се разделяше на две. Основното разклонение — вече не с широчината на булевард, но все още доста голямо — отиваше на ляво, маркирано с табела „Норт Конуей 5,2 мили“. Другото разклонение, по-тясно и обрасло с трева, водеше към „Кезар Нотч 10 мили“.

— Хора, пишка ми се — извика Невидимото момиче, но, разбира се, никой от двамата не й обърна внимание. Те просто поеха по разклонението, което водеше към Норт Конуей, като вървяха един до друг като влюбени и същевременно спореха като най-непримирими врагове. „Трябваше да си останем вкъщи — мислеше Триша. — Те можеха да се карат и вкъщи, а аз щях да си чета някоя книга. Може би пак «Билбо Бегинс» — една история за хора, които обичат да се разхождат из гората.“

— Кой го е грижа, отивам да пишкам — намуси се тя и навлезе по пътя за Кезар Нотч. Тук боровете, които бяха стояли скромно встрани от главния път, се сгъстяваха, протягайки своите синьо-зелени клони, а под тях имаше и храсти — все по-нагъсто и по-нагъсто. Тя се огледа за лъскави листа, признак за отровен бръшлян, отровен дъб или отровна смрадлика, но не видя нито едно… Да благодарим на Бога за малките добрини. Майка й бе показала снимки на тези растения и я бе научила как да ги разпознава преди две години, когато животът им бе по-прост и щастлив. В онези дни бяха бродели из горите доста по-рядко.

При една от разходките майка й също я бе научила как да ходи по малка нужда в гората. Тя започна с думите:

— Най-важното нещо — може би единственото важно нещо — е да не го направиш върху отровен бръшлян. Виж. Гледай ме и го направи по същия начин.

Сега Триша се огледа и в двете посоки, не видя никого, но реши да се поприкрие зад някой храст. Пътят за Кезар Нотч изглеждаше слабо използван — в сравнение с широкото платно на главния път — но тя все пак не искаше да клекне насред него. Щеше да е неприлично.