Читать «Момичето, което обичаше Том Гордън» онлайн - страница 11

В безопасност.

Триша протегна ръка назад към гърба си и напипа скъсаната дупка на ризата. Значи прекършеният клон я беше пробил? Знаеше си, че е така. А когато погледна върха на пръстите си, видя малки петънца кръв. Въздъхна, по-скоро изплака, и избърса ръка в дънките си.

— Успокой се, поне не беше ръждив пирон — каза си бодро. — Отчитай щастливите неща.

Това беше една от приказките на майка й, но в случая не помогна. Никога през живота си не бе по-малко щастлива.

Огледа падналото дърво, дори разри с маратонка из шумата, но от змията нямаше и помен. Едва ли бе от отровните, но — за бога, змиите са така ужасни! Безкраки, хлъзгави, стрелкащи отвратителните си езици навън и навътре. Мисълта как змията пулсираше под дланта й като студен мускул й бе гадна.

„Защо не носех ботуши? — мислеше Триша, гледайки плитките си маратонки «Рийбок». — Защо съм тук с тези проклети маратонки?“

Отговорът, разбира се, бе, защото маратонките са подходящи за път… а предварителният план бе тя да стои на пътя.

Триша затвори за миг очи.

— Все пак съм добре — каза си. — Важното е да запазя бистра главата си и да не превъртя. Няма начин да не чуе скоро туристи по пътя.

Този път гласът й я поуспокои малко и тя се почувства по-добре. Обърна се с гръб към дървото, постави краката си от двете страни на мястото, където беше лежала, и се облегна на мъхестия дънер. Там. Право напред. Главният път. Трябваше да е там.

„Може би. Или по-добре да чакам тук? Да чуя гласове. Да се уверя, че тръгвам в правилната посока.“

Но тя не можеше да чака. Искаше да се върне обратно на пътя и да остави тези ужасни десет минути (или може би вече бяха станали петнадесет) зад себе си, колкото се може по-бързо. Така че отново преметна раницата на гърба си — нямаше го големият брат, сърдит, откачен, но така добър да нагласи презрамките на раменете й — и се приготви отново да тръгне. Мушиците отново я бяха открили, стотици бръмчаха около главата й, сякаш пред погледа й танцуваха безброй черни точици. Размаха ръка, за да ги пропъди, но не плесна по тях. По-добре е просто да ги прогониш с размахване на ръката, бе казала майка й… навярно през същия онзи ден, когато учеше Триша как момичетата пикаят в гората. Според Куила Андерсън (тогава все още Куила Макфарлънд) пляскането като че ли привлича мушиците… и това, разбира се, влошава нещата. „Когато те налетят — бе казала майка й — по-добре е да мислиш като кон. Представи си, че имаш опашка, която размахваш, за да ги пропъдиш.“