Читать «Момичето, което обичаше Том Гордън» онлайн - страница 10

Гадното нещо беше изчезнало, но ужасът й не я напускаше. Беше я усетила под ръката си, скрита в окапалите листа, под ръката си! Очевидно не беше от тези, които хапят. Благодаря ти, Господи. Но ако имаше и други? Ако са отровни? Ако гората е пълна с тях? Разбира се, гората бе пълна с всякакви неща, които човек не харесва, от които се страхува и инстинктивно се отвращава, с неща, които се опитват да всеят в теб ужасяваща, замъгляваща ума паника. Защо изобщо се бе съгласила да тръгне? Не само се бе съгласила, беше го направила с ентусиазъм.

Тя стисна презрамките на раницата с едната ръка и забърза напред с товара, който се блъскаше в краката й, хвърляйки недоверчиви погледи назад към падналото дърво. Страхуваше се да не види отново змията, страхуваше се да не види нашествие змии като във филм на ужасите. „Нашествието на змиите-убийци“, с участието на Патриша Макфарлънд в главната роля, един спиращ дъха разказ за малко момиче, което се е загубило в гората и…

— Аз не съм… — започна Триша и тогава, тъй като гледаше назад през рамо, се спъна в един камък, стърчащ от покритата с шума земя. Залитна, размахвайки свободната си ръка в опит да запази равновесие и падна тежко на едната си страна. Прониза я остра болка в кръста, на мястото, където я бе пробол счупеният клон.

Тя лежеше на една страна в шумата (влажна, но не така противно кална като онази в пролуката под падналото дърво) и дишаше тежко. Вената между очите й пулсираше. Внезапно осъзна с отчаяние, че не знае дали още върви в правилната посока, или не. Беше гледала непрекъснато назад и може би се бе отклонила.

„Върни се тогава обратно до дървото. До падналото дърво. Застани там, откъдето изпълзя и погледни право напред. Това е посоката, в която трябва да вървиш, посоката към главния път.“

Но дали беше така? И ако наистина беше така, защо все още не бе стигнала до него?

Сълзи избликнаха в ъгълчетата на очите й, но Триша решително ги пропъди. Ако започнеше да плаче, нямаше да е в състояние да си внушава, че не се страхува. Ако започнеше да плаче, всичко можеше да се случи.

Тя бавно се върна при падналото, покрито с мъх, дърво. Мразеше мисълта, че е сбъркала посоката. Мразеше и мястото, където беше видяла змията (отровна или не, тя я мразеше), но трябваше да се върне. Откри вдлъбнатината в шумата, на мястото, където беше лежала, където видя (и о, господи, пипна) змията, отпечатък с дължината на момиче върху пода на гората. Той вече се запълваше с вода. Отчаяно потърка с ръка предницата на блузата си — цялата мокра и кална. Това, че ризата й стана мокра и кална от пропълзяване под едно дърво, не беше най-страшното досега. То говореше, че има промяна в плана… а когато новият план включваше преминаване пълзешком през прогнили пролуки под паднали дървета, промяната не бе за добро.

Защо беше излязла от пътя? Защо трябваше да изгуби пътя от погледа си? Само да се изпишка? Да се изпишка, когато дори не бе толкова наложително? Сигурно не е била с всичкия си. А после някаква лудост я бе обладала, карайки я да мисли, че може да премине безопасно през неизследваната гора (фраза, която й хрумна сега). Е, беше научила нещо днес, наистина беше научила нещо. Беше научила, че трябва да не се отклонява от пътя. Без значение какво трябва да правиш, без значение колко си на зор, без значение колко бла-бла и дъра-дъра се налагаше да слуша. Важното е да стоиш на пътя. Когато си на пътя, ризата ти „Ред Сокс“ ще е чиста и суха. На пътя няма тревожна малка рибка, която до плува в празнината между гръдния кош и стомаха. На пътя си в безопасност.