Читать «Момичето, което обичаше Том Гордън» онлайн - страница 33

Триша чакаше, затаила дъх.

— Фал — каза най-после Джо и тя отново задиша. — Но това беше твъ-ъ-ърде близо. Строубъри просто пропусна един хоум рън. Топката се отклони извън фал-линиите с не повече от шест или осем фута.

— Аз бих казал четири фута — услужливо добави Трууп.

— Аз бих казала, че имаш миризливи крака¹⁷ — прошепна Триша. — Хайде, Том, хайде, моля те.

Но той нямаше да успее; знаеше това със сигурност. Беше толкова близко до победата, но…

Все пак, можеше да го види. Не така висок и наперен като Ранди Джонсън, не така нисък и набит като Рич Гарсес. Среден на ръст, слаб… и хубав. Много хубав, особено с шапката си, която хвърляше сянка върху очите му… само дето баща й казваше, че почти всички бейзболисти са хубави.

— Генетично е — казваше й, а после добавяше: — Разбира се, много от тях нямат нищо в главата, така че всичко се балансира.

Но с Том Гордън нещата не стояха така. Онази неподвижност, преди да хвърля, привлече първа вниманието й и бе причина за нейното възхищение. Той не се разхождаше горделиво около гумата на питчъра, както правеха някои, нито се навеждаше да си оправя обувките, нито вдигаше торбичката с колофона и я пускаше, за да бухне сред облак бял прах. Не, Номер 36 просто чакаше батера да свърши с всичките си приготовления. Беше така неподвижен в своя яркобял екип, докато чакаше батъра да се подготви. А след това, разбира се, онова нещо, което винаги правеше, ако успееше да постигне „сейф“. Този жест, когато напускаше гумата. Тя харесваше всичко това.

— Гордън замахва и стреля… и топката е в праха! Въритек я блокира с тялото си и така спасява точка. Изравняващата точка.

— Направо га закова! — отбеляза Трууп.

Джо дори не го удостои с внимание.

— Гордън поема дълбоко въздух на гумата. Строубъри стои вътре в кутията. Гордън замахва… хвърля… високо.

Надигащата се буря от гласове заглуши ушите на Триша като бурен вятър.

— Тридесет хиляди по трибуните не са съгласни с това, Джо — отбеляза Трууп.

— Така е, но Лари Барнет зад площадката има крайната дума и Барнет казва, че беше високо. Резултатът е пълен за Дарил Строубъри. Три и две.

Отзад ритмичното пляскане на привържениците се усили. Гласовете изпълниха въздуха, изпълниха главата й. Тя почука с пръст върху дънера на дървото, без да съзнава, че го прави.

— Публиката е на крака — каза Джо Кастиглън, — всичките тридесет хиляди от тях, защото никой не си е тръгнал от стадиона тази вечер.

— Може би само един или двама — каза Трууп. Триша не му обърна внимание. Нито пък Джо.

— Гордън на линията.

Тя можеше да види това също: левият крак да се връща към носещия десен, докато ръцете — едната с ръкавицата, другата, държаща топката — да се вдигат на височина на гръдната кост; тя дори можеше да види Бърни Уилямс, свършил със своето хвърляне, драпайки за следващо, но Том Гордън не му обръща внимание, дори и в движението неговата същностна неподвижност оставаше, с поглед върху ръкавицата на Джейсън Въритек, спусната ниско зад площадката, леко към външния ъгъл.