Читать «Момичето, което обичаше Том Гордън» онлайн - страница 34

— Гордън прави второто… от трите… хвърляния… и-и-и…

Публиката й каза, внезапното радостно гръмване на публиката.

— Страйк трети отсъден! — почти крещеше Джо. — О, господи, той хвърли майсторска топка при второто от трите хвърляния и смрази Строубъри! „Ред Сокс“ печелят с пет на четири срещу „Янките“, а Том Гордън постига своя осемнадесети „сейф“! — Гласът му премина в по-нормален регистър. — Съотборниците на Гордън се насочват към гумата на питчера с Мо Вон, вдигнал юмрук във въздуха, начело на групата, но преди Вон да стигне до там, Гордън прави своя бърз жест, този, който феновете му познават отлично, откакто е клоузър на „Сокс“.

Триша избухна в сълзи. Тя натисна копчето на уокмена и просто остана там, върху влажната земя, облегнала гръб на дънера, разперила крака, а синият дъждобран висеше между тях на ресни като пола за хула-хула. Тя плака по-силно от всеки друг път досега, откакто със сигурност разбра, че се беше загубила, но този път плака с облекчение. Беше се изгубила, но щяха да я намерят. Вярваше, че ще я намерят. Том Гордън беше постигнал „сейф“-а, така че и тя щеше да бъде спасена.

Все още плачейки, тя съблече дъждобрана, простря го на земята толкова навътре, колкото мислеше, че може да се вмъкне под дървото, и легна на лявата си страна върху пластмасовата материя. Извърши всичко това почти несъзнателно. По-голямата част от нея все още беше на „Фенуей парк“ и виждаше как съдията вика Строубъри, виждаше Мо Вон, който бе тръгнал към гумата на питчъра, за да поздрави Том Гордън; можеше да види как Номар Гарсиапара подтичваше от шорта, Джон Валентин — от трета база, Марк Лемке — от втора, за да направи същото. Но преди да стигнат до него, Гордън направи това, което винаги правеше, ако постигнеше „сейф“: посочи с пръст към небето. Само едно бързо посочване с пръста.

Триша прибра уокмена обратно в раницата, но преди да положи глава върху ръката си, бързо посочи към небето, както правеше Гордън. И защо не? Все пак, нещо я бе спасявало през този ден, колкото и да беше ужасен. И когато посочиш, това нещо се чувства като бог. В края на краищата, не можеш да сочиш към проклетия късмет или към Подразбиращото се.

Това я накара да се чувства едновременно по-добре и по-зле — по-добре, защото то имаше много по-голям ефект на молитва, отколкото самите думи, по-зле, защото то я накара наистина да се почувства за първи път сама този ден, посочвайки като Том Гордън небето. Да се почувства изгубена по един неподозиран досега начин. Гласовете от слушалките на уокмена, които бяха изпълнили главата й, сега изглеждаха като сън, гласове на духове. Тя потрепера при тази мисъл. Не желаеше да мисли за духове тук, не и в гората, не и когато бе свита под едно паднало дърво в тъмното. Липсваше й майка й. Още по-силно копнееше за баща си. Той щеше да я изведе оттук, щеше да я хване за ръка и да я изведе оттук. И ако тя се умореше да ходи, той щеше да я носи. Той имаше големи мускули. Когато тя и Пийт прекарваха уикендите с него, той все още я вдигаше в края на съботната вечер и я отнасяше на ръце в нейната малка спалня. Правеше го, въпреки че вече беше деветгодишна (и по-висока за възрастта си). Това бе любимата част от уикендите им в Малдън.