Читать «Момичето, което обичаше Том Гордън» онлайн - страница 35

Триша откри с учудване, че дори чувстваше липсата на своя намръщен, вечно мърморещ брат.

Като плачеше и се свиваше от силните пориви на вятъра, Триша заспа. Комарите се виеха около нея в тъмното, приближавайки се все повече. Накрая започнаха да кацат по оголените части от кожата й и да се хранят с кръвта и потта й.

В тъмнината премина лек полъх на вятър, разшумоля листата и свали от тях последните капки дъжд. Въздухът в гората застина. След секунди нещо там се размърда; в тишината прозвуча чупене на клони. Кратка пауза, последвана от остър, стържещ звук. Тревожно изграка врана. И пак затишие, след което отново звуците, приближаващи се към мястото, където спеше Триша.

КРАЙ НА ЧЕТВЪРТИ ИНИНГ

Те бяха зад малката къща в Малдън, само двамата, и седяха на градинските столове, прекалено ръждясали, и гледаха над прекалено високата трева. Градинските джуджета като че ли се бяха вторачели в нея, усмихнати тайнствено, с неприятни усмивки върху полузакритите им от плевелите лица. Тя плачеше, защото баща й се бе държал лошо с нея. Той винаги я прегръщаше и я целуваше точно по челото, наричаше я сладурче, но сега, сага се държеше лошо. И всичко това, защото не искаше да отвори капака под кухненския прозорец, който водеше към избата, да слезе четири стъпала надолу и вземе кутия бира от касата, която държеше там, на студено. Беше така разстроена, а лицето й — може би и изринато, тъй като цялото я сърбеше. Ръцете й — също.

— Бебето на татко, тати ще му купи нещо сладко — фъфлеше той и тя усещаше миризмата на дъха му. Не се нуждаеше от друга бира, вече беше пиян, въздухът, идващ от него, миришеше на мая и умрели мишки. — Защо си ми такава малка страхливка? Ти нямаш и капка ледена вода във вените си!

Плачейки, но решена да му докаже, че има ледена вода във вените си — макар и малко — тя стана от ръждясалия градински стол и отиде до още по-ръждясалия капак на избата. О, само дето я сърбеше навсякъде и се страхуваше да отвори този капак, защото там долу имаше нещо ужасно — дори градинските джуджета го знаеха, личеше по лукавите им усмивки. Тя обаче протегна ръка към дръжката, стисна я здраво с ръце, а зад нея баща й с чужд, подигравателен глас я подканяше да действа: хайде, бебето на татко, хайде, сладурче, хайде, направи го!

Вдигна капака и видя, че стълбите към избата бяха изчезнали. Дори отворът го нямаше. На негово място жужеше огромно, издуващо се гнездо с оси. Стотици оси, излитащи през една черна дупка, прилична на окото на внезапно умрял човек. Не стотици, хиляди дебели и тромави фабрики за отрова, които летяха право към нея. Нямаше време да избяга, щяха да я нажилят и тя щеше да умре, а осите ще пълзят по кожата й, ще пропълзят в очите, в устата й, напомпвайки целия й език с отрова, докато пропълзят в гърлото…