Читать «Момичето, което обичаше Том Гордън» онлайн - страница 26

Но когато сенките в гората се уголемиха и се преплетоха, там беше единствено звука на потока — нито по-широк, нито по-тесен от мястото, където се бе свлякла от склона, и звукът от собственото й дишане. Впечатляващата картина на мъжете в униформи постепенно избледняваше.

„Не мога да стоя тук цяла нощ — мислеше си тя, — никой не би очаквал, че ще стоя тук цяла нощ…“

Почувства как паниката отново се опитваше да я завладее — тя ускоряваше пулса й, караше устата й да пресъхва, а очите й да пулсират в гнездата си. Беше изгубена в гората, оградена от дървета, на които не знаеше имената, сама в едно място, където речникът й на градско момиче бе безполезен, и следователно разполагаше с тесен обхват от познания и възможности за действие. С един замах, от градско момиче — в пещерно момиче.

Тя се страхуваше от тъмното дори когато си беше вкъщи, в своята стая, при падащата през прозореца светлина от уличната лампа на ъгъла. Мислеше, че ако трябва да прекара нощта тук, би умряла от ужас.

Една част от нея искаше да бяга. Независимо каква бе вероятността течащата вода да я изведе при хора, а може би всичко това бе една глупост от „Малка къща в прерията“. Беше изминала по течението няколко мили и всичко, до което я беше довел потокът, бяха още повече мушици. Искаше да започне да бяга, да избяга в каквато и да е посока, да избяга и да намери хора, преди да се е стъмнило. Идеята бе налудничава, но не й помогна особено: не прекрати пулсирането в очите й и не отслаби бакърения вкус на страх в устата й.

Проби си път през група дървета — гъсти и преплетени, и излезе на малка полянка с форма на полукръг, оформен от потока, който правеше сърповиден завой наляво. Полянката, оградена от всички страни с храсти и гъста гора, изглеждаше на Триша като кътче от райската градина. Там имаше дори паднало дърво за пейка.

Тя отиде при него и седна, затвори очи и се опита да се помоли за спасението си. Когато молеше Бог да не позволи уокменът й да е счупен, беше лесно, защото изобщо не се замисляше. Сега обаче й бе трудно. Ни един от родителите й не бе религиозен; майка й — отклонила се от правия път католичка, а баща й, доколкото Триша знаеше, нямаше от какво да се отклонява. Откри, че й липсват божиите думи. Каза „Отче наш“ и молитвата прозвуча от устата й бездушно и монотонно. Ползата от нея щеше да е колкото ползата от електрическа отварачка за консерви тук. Отвори очи и огледа малката полянка, като отбеляза колко сив ставаше въздухът. И сключи нервно издрасканите си ръце за молитва.

Преди месец беше попитала баща си дали вярва в бог. Бяха в задния двор на малката му къща в Малдън и ядяха сладолед във фунийки от човека „Слънчева почерпка“, който все още минаваше покрай тях в своя сребристобял камион (споменът накара Триша почти отново да се разплаче). Пийт беше отишъл „долу в парка“, както казваха в Малдън, да се види със старите си приятели.

— Бог — беше казал баща й, като че ли вкусвайки думата като някакъв нов вид сладолед „Ванилия с бог“ вместо „Ванилия с глазура“. — Откъде се сети за това, миличка?