Читать «Момичето, което обичаше Том Гордън» онлайн - страница 24

Очите на Триша се разшириха от учудване; тя слушаше в продължение на още десет минути дълго след като станция УКАС се бе върнала към кънтри музиката и съобщенията за продажби на старо. Патриша Макфарлънд се бе изгубила в гората. Официално съобщение. Скоро щяха да влязат в действие хората, предполагаше тя, с хеликоптерите, готови за излитане, с кучетата — готови да душат по следите. Майка й сигурно е уплашена до смърт… Въпреки това Триша изпита странен гъдел на задоволство при тази вероятност.

„Никой не ме наглеждаше — помисли си не без самодоволство. — Аз съм едно малко момиче, което не бе наглеждано както трябва. Ако започне да ми се кара, ще кажа: «Вие не спирахте да се карате и аз просто не издържах».“ На Пепси това ще й хареса; то е точно в стила Ви Си Андрюс.

Изключи уокмена, нави кабела, несъзнателно погали черната пластмасова кутия и с нежност го прибра обратно в страничния джоб. Забеляза смачканата торба с обяда и реши, че няма сили да провери в какво състояние са сандвичът с риба тон и останалата бисквита от „Туикс“-а. Добре, че изяде яйцето, преди да се превърнеше в пихтия. Ако по-рано това можеше да я разсмее, сега — не. Кладенецът на остроумията бе пресъхнал.

Триша седеше на брега на потока, широк не повече от три фута, и печално ядеше картофен чипс, първо от скъсаното пакетче, а след това — от посипалите се върху торбата с обяда, накрая събра и най-малките парченца от дъното на раницата. Едно насекомо бръмна край носа й и тя се сви, като извика и вдигна ръка, за да предпази лицето си, беше обаче конска муха.

Най-сетне, движейки се като шестдесетгодишна жена след тежък работен ден (наистина се чувстваше така), Триша прибра всички неща в раницата си — дори и строшената електронна игра — и се изправи. Преди да закопчае капака на раницата, свали дъждобрана и го погледна. Тази дрипа изобщо не бе й послужила за зашита при плъзгането надолу по хълма. Сега се ветрееше по начин, който би счела за смешен при други обстоятелства — изглеждаше почти като синя пластмасова пола за хула-хула⁸ — но реши, че е по-добре да го задържи. Ако не друго, поне да я предпазва от мухите, които бяха обсадили злополучната й глава. Комарите, по-дебели от всякога, подушваха кръвта по ръцете й.

— Хей — извика Триша, като сбърчи нос и размаха шапката си срещу облака насекоми, — отвратителни сте!

Да благодари, че не си беше счупила ръката и нямаше фрактура на черепа, че не беше алергична към ужилвания, като онзи приятел на госпожа Томас? Доста трудно е да изпиташ благодарност, когато си уплашен, изподран, отекъл и целия натъртен.

Когато обличаше отново парцаливия дъждобран — после щеше да сложи и раницата — погледна към потока и видя колко кални бяха бреговете. Коленичи, потрепервайки от болка, когато коланът на дънките й се допря до ужилените места, и загреба с пръст от лепкавата сиво-кафява маса. Да опита или не?

— Е, какво толкова ще ми стане? — попита с лека въздишка и разплеска калта върху отока на хълбока си. Усети благодатна прохлада, сърбящата болка изчезна почти мигновено. Внимателно наплеска с кал всички отоци, които можеше да достигне, включително и този, който беше избил до окото й. После избърса ръцете си в дънките (в значително по-лошо състояние отпреди шест часа), намъкна скъсания дъждобран и напъха рамене в презрамките на раницата. След пет минути край потока отново навлезе в гората.