Читать «Момичето, което обичаше Том Гордън» онлайн - страница 25

Следваше движението на водата четири часа, без да чуе нищо освен гласовете на птиците и бръмченето на мухите. Ръмеше почти през цялото време. Когато дъждът се засили, се скри под най-голямото дърво, което можа да намери. Този път нямаше гръмотевици и светкавици.

Никога досега не се беше чувствала толкова градско момиче, като в този окаян, ужасен ден, който угасваше. Струваше й се, че гората се сгъстява. Вървеше през величествени стари борове, както в рисуваните анимационни филмчета на „Дисниленд“. Тогава изникваха гори с преплетени клони, които сякаш се пресягаха към ръцете и очите й — с единствената цел като че ли да й препречат пътя към хората. Когато умората премина в изтощение, Триша започна да им приписва истински разум, хитро и съзнателно действие срещу натрапницата в парцаливия син дъждобран. Започна да й се струва, че желаят да я одраскат, да й извадят някое око, а всъщност — да я отклонят от потока, от пътя към другите хора, от шанса й да излезе от тази проклета гора.

Тя разбираше тази невидима сила, но не можеше да я назове. Имаше нещо общо с всички онези неща, за които нямаше имена. Някои познаваше, защото ги бе научила от майка си: брезите, буковите дървета, елшите, смърчовете и боровете; глухите почуквания на кълвача и дрезгавите грачения на враните; скърцащия звук на щурците с настъпването на нощта… но какво беше всичко останало? Ако майка й го бе казала, вече не си го спомняше. А може би никой не й го е казал? Майка й просто беше едно градско момиче от Масачузетс, известно време живяло в Мейн, което обичаше да се разхожда в гората и прочела няколко книги за природата. Какво обаче бяха гъстите храсти с лъскавите зелени листа (моля те, боже, само не отровен дъб)? Или малките безплодни дървета с пепелявосивите стволове? Или онези с тесните висящи листа? Горите около Санфорд, горите, които нейната майка познаваше и из които се разхождаше — понякога заедно с Триша, понякога сама — бяха детински гори. Тези тук бяха истински.

Триша се опита да си представи стотиците хора, които я търсеха, как се стичат към нея. Въображението й се разпалваше. Видя големи жълти автобуси, като тези, които караха децата на училище, с надпис „Специализирана група за издирване“, да спират в паркингите по протежение на цялата западна Пътеката на Апалачите. Вратите се отваряха и навън изскачаха мъже в кафяви униформи, някои водеха вързани на синджир кучета, други с радиостанции, закачени на коланите им, захранвани с батерии високоговорители; те щяха да бъдат първите, чиито усилени богоподобни гласове тя щеше да чуе: „Патриша Макфарлънд, къде си? Ако ме чуваш, тръгни в посока на гласа ми!“