Читать «Момичето, което обичаше Том Гордън» онлайн - страница 22

— О, проклятие — изплака и се опита да се залови за земята. Няколко камъка се плъзнаха с нея, усети остра болка, когато един кварцов отломък поряза дланта й. Сграбчи един храст, но той се изтръгна с глупавите си, плитки корени. Търкаляше се стремглаво надолу — удари си стъпалото, десният й крак се сви в болезнен ъгъл и внезапно се озова във въздуха: светът се завъртя като в салто.

Падането надолу продължаваше — с разтворени крака, размахвайки ръце, пищейки от болка, ужас и изненада. Дъждобрана и ризата й се вееха; острите камъни прорязваха гърба й до кръв. Левият й крак се удари в стърчаща оголена шиста, това я завъртя надясно. Търкаляше се по корем, после по гръб, после отново по корем, като раницата се забиваше в гърба й при всяко нейно обръщане. Небето отиваше надолу, омразният сипей — отгоре, после си сменяха местата — като в шеметен танц, в който партньорите танцуват ту с гръб, ту с лице един към друг.

Триша измина последните десет ярда почти в несвяст, усещайки остра, пронизваща болка малко над лявата си скула. Изпищя и рязко се изправи на коленете, нещо я беше ужилило жестоко. И когато отново усети ужилването, ги видя — оси, стотици жълто-кафяви оси, тромави и дебели фабрики за отрова.

Беше се блъснала в едно изсъхнало дърво край ромолящия поток. Дървото се разклоняваше на два големи клона и точно там, на височината на очите на едно малко момиче, което беше на девет години, но по-високо за възрастта си, имаше пепелявосиво гнездо, цялото покрито с ядосани оси, които влизаха и излизаха от него.

Нова болка прободе Триша от дясната страна на врата й, точно под козирката на шапката. Друго ужилване парна дясната й ръка над лакътя. Изпаднала в паника, тя скочи, изпищявайки. Ужилванията продължаваха по кръста, над колана на дънките (ризата й се бе измъкнала), а пластмасовият дъждобран висеше на парцали.

Бягаше към потока без мисъл, план или намерение; просто там теренът беше открит. Провираше се, заобикаляйки храсталаците, а когато ниската растителност започна да се сгъстява, преминаваше право през нея. Спя задъхана на брега на потока, обръщайки се през сълзи (и страх) назад. Осите ги нямаше. Лявото й око бе почти затворено.

„Ако съм алергична към ужилвания, ще умра“ — помисли, но след изживяната паника това изглеждаше без значение. Седеше край малкия поток, плачеше и подсмърчаше. Щом усети, че се съвзема, свали раницата. Разтресоха я жестоки тръпки, всяка от тях изопваше тялото й като струна и изтръгваше от местата на ужилванията огненочервени стрели от болка. Обгърна с ръце раницата си, залюля я като кукла и се разплака още по-силно. И си спомни за Мона, която лежеше на задната седалка в колата, добрата стара Моани Балонга с нейните големи сини очи. Беше имало моменти, когато родителите й се канеха да се развеждат, и после, когато наистина го направиха, беше чувствала Мона като единствената си утеха; имаше моменти, когато дори Пепси не можеше да я разбере. Сега разводът на родителите й изглеждаше като нещо съвсем дребно. Тук имаше много по-големи проблеми, имаше оси например, но Триша си мислеше, че би дала всичко на света да види Мона отново.