Читать «Момичето, което обичаше Том Гордън» онлайн - страница 20

Сети се и изпита нов прилив на въодушевление. Бе толкова силен, че почти я зашемети; тя действително се залюля на краката си като при звука на ритмична музика.

Трябваше да намери поток. Не само майка й го бе казвала, бе го чела в една от книжките си преди много време, може би когато беше на седем. Трябва да намериш поток и да го следваш. Рано или късно той ще те изведе извън гората или до по-голям поток. Ако станеше второто, трябва да тръгнеш по по-големия поток, докато той те изведе на открито или до още по-голям поток. Но накрая течащата вода със сигурност щеше да те изведе извън гората, защото тя винаги се влива в морето, където няма гори, а само скали и пясък, и някой друг морски фар. А как щеше да намери течаща вода? Като върви покрай пропастта, разбира се. Същата, в която насмалко не падна, каквато глупачка беше. Рано или късно ръба на пропастта ще я изведе до някой ручей. Горите са пълни с ручеи.

Тя преметна отново раницата на гърба (този път, както си беше с дъждобрана) и внимателно тръгна към пропастта и падналото ясеново дърво. Сега гледаше назад към своя панически бяг през гората със същата смесица от снизхождение и смущение, с която възрастните си спомнят най-лошите постъпки от своето детство. Ако погледнеше в пропастта, можеше да й прилошее, да припадне или… да повърне. Да повръща, когато имаше толкова малко за ядене, беше лоша идея.

Обърна се и тръгна наляво, като стръмния рид оставаше на около двадесет фута надясно от нея. От време на време се приближаваше, за да се увери, че не се е отклонила — че пропастта със своя широк изглед все още си бе там. Тя се ослушваше за гласове, но почти без надежда; пътят вече бе кой знае къде, да попадне на него, щеше да е луд късмет. Единственият й шанс бе шум на течаща вода — и най-после го чу.

„Благодаря ти, Господи“ — въздъхна и приближи достатъчно до ръба, за да се увери, че е истина. Просто да се предпази от разочарование.

Дърветата тук се бяха отдръпнали и пространството между края на гората и ръба на скалата бе обрасло с храсти. След четири или пет седмици отново щяха да са покрити със сини боровинки. Сега обаче боровинките бяха просто зелени, негодни за ядене. Беше сезонът на червените и можеше да си похапне, ако се наложеше.

Земята между храстите бе камениста, покрита с дребни, приплъзващи се камъчета, които хрущяха под маратонките й, звукът им й напомняше за счупени чинии. Тя вървеше бавно по този сипей и на около десет фута от ръба на пропастта коленичи и започна да пълзи. „Аз съм в безопасност, съвършено в безопасност, няма защо да се притеснявам“, сърцето й обаче биеше силно в гърдите. Когато стигна до ръба, издаде кратък, хриплив смях, тъй като пропастта вече изобщо я нямаше.

Гледката към долината все още беше просторна, но скоро щеше съвсем да изчезне — теренът от тази страна се спускаше (напомни си да пази бистра главата си и да не изпада в паника). Продължи още малко напред, като премина и през последните храсти, които препречваха погледа й, и вдигна глава.