Читать «Момичето, което обичаше Том Гордън» онлайн - страница 21

Сега височината бе само около двадесет фута, а скалното лице — превърнато в стръмен, каменист склон. В подножието — нискостеблени дървета, безплодни боровинкови храсти, гъсталак от къпини. И пръснати навсякъде купчини от натрошени скали. Пороят бе спрял, гръмотевичната буря отглъхваше с редки, злобни тътени, но продължаваше да ръми. Купчини камъни бяха лигави, подобни на шлака от някоя мина.

Триша продължи да си проправя път в посока на звука от течащата вода. Започна да изпитва умора, краката я боляха, но не така силно, както преди. Щяха да я открият. Загубените в гората хора винаги ги откриваха. Изпращаха хеликоптери, екипи с обучени кучета, които търсеха трескаво и накрая ги намираха.

„А може би ще се спася сама по някакъв начин? Ще открия някоя хижа в гората, ще счупя прозореца, ако вратата е заключена и няма никой, ще позвъня по телефона…“

Триша почти се виждаше в ловджийската хижа, в която попаднаха миналата есен; с избелелите мебели, мечата кожа върху дървения под и миризмата на прах и сажди. Усещането бе толкова ярко, че дори помирисваше аромат от отдавна изпито кафе. Там нямаше никой, но телефонът работеше. Беше от старомодните, слушалката — толкова тежка, че трябваше да я държи с двете ръце. Чуваше се как казва: „Ало, мамо? Триша се обажда. Не зная къде точно се намирам, но съм доб…“

Бе така погълната от въображаемата хижа и въображаемото телефонно обаждане, че почти щеше да падне в един малък поток, който изникна от гората. Течеше буйно надолу.

Триша се вкопчи в клоните на една елша и застина с вперен в потока поглед. Усмихна се. Денят бе лош, но накрая, изглежда, късметът й се усмихваше и това заслужаваше едно голямо „уау“. Беше стигнала подножието на хълма. Потокът се спускаше стремглаво надолу, като се пенеше между камъните, удряйки се тук-там в някоя по-голяма скала и вдигайки пръски, които пречупваха светлината в многоцветни дъги. Склонът и от двете страни на водата изглеждаше хлъзгав и коварен — пак тези ронливи и мокри камъни. Но имаше и храсти. Ако започнеше да се хлъзга, щеше да се хване за някой от тях, както се бе хванала за елшата.

— Водата ще ме отведе до хората — помисли и започна да слиза надолу по хълма.

Движеше встрани, на малки стъпки, отдясно на потока. В началото бе лесно, въпреки че хълмът се оказа по-стръмен, отколкото изглеждаше. Каменистата земя се приплъзваше под маратонките й всеки път, когато стъпеше. Започна да усеща раницата си като голямо, неспокойно бебе — като в онези торби, в които индианките носеха децата си. Всеки път, когато раницата й се извърташе, Триша размахваше ръце, за да запази равновесие. И все пак беше добре, дяволски добре, защото, когато спря на средата на хълма, с изнесен напред десен крак, буквално заровен в рохкавата камениста основа, тя осъзна, че вече не може да се изкачи обратно нагоре, дори да искаше. Така или иначе, беше обречена да се спусне към долината.

Внезапно едно насекомо — доста голямо — се изпречи пред лицето й. Беше оса. Извиквайки, Триша я перна с ръка, за да я прогони. Раницата рязко политна, десният й крак се подхлъзна и тя загуби равновесие. Падна, удари си рамото в скалистия хълм с тъп звук, като тракане на зъби, и започна да се плъзга надолу.