Читать «Момичето, което обичаше Том Гордън» онлайн - страница 13

„Ти може никога да не стигнеш годините на Пийт“ — изсъска омразният вътрешен глас. Как е възможно да е такъв студен и прашещ? — „Ти може никога да не се измъкнеш от тази гора.“

— Млъкни, млъкни, млъкни — просъска и закопча капака на раницата с треперещи ръце. Щом свърши, започна да става… и внезапно спря, вдигнала глава, душейки въздуха като сърне при своята първа експедиция без майка си. Само дето Триша не душеше; тя се ослушваше, съсредоточавайки се напълно само върху това си сетиво.

Прошумоляващи клони от слабия повей на вятъра. Свирещи комари (проклети, гадни същества). Кълвачът. Далечният крясък на врана. И в най-далечната точка на слуха й — бръмчене на самолет. Никакви гласове от пътя. Никакъв човешки глас. Като че ли пътят за Норт Конуей бе изтрит от лицето на земята. И когато моторът на самолета напълно заглъхна в далечината, Триша прие истината.

Тя се изправи на краката. Усещаше ги тежки, в стомаха си — тежест. Главата — лека и странна, напълнен с газ балон, прикачен към оловна тежест. Изведнъж започна да се дави в изолацията, да се задушава от яркото, потискащо усещане за себе си като живо същество, откъснато от себеподобните си. Беше излязла извън границите, скиташе се извън игралното поле, в пространство, където правилата, с които бе свикнала, вече не важаха.

— Хей! — извика тя. — Хей, чува ли ме някой? Чувате ли ме? Хей!

Тя замълча, молейки се отнякъде да дойде отговор, но такъв нямаше. И изрече най-лошото:

— Помогнете ми, загубих се! Помогнете ми, загубих се!

Сълзите й напираха и повече не можеше да ги сдържа, повече не можеше да се залъгва, че владее положението. Гласът й потрепера, стана като несигурния глас на малко дете, после почти като плача на бебе, което лежи забравено в люлката си. И този звук я изплаши повече от всичко останало досега през тази ужасна сутрин. Единствения човешки звук в гората бе нейният плачещ, треперещ глас, който викаше за помощ, викаше за помощ, защото тя се беше загубила.

ТРЕТИ ИНИНГ

Тя вика за помощ в продължение почти на петнадесет минути, като слагаше от време на време двете си ръце като фуния около устата си и обръщаше глава в посоката, където си представяше, че трябва да е главният път, но повечето време просто стоеше там, край папратите, и крещеше. Когато издаде един последен вик — без думи, просто висок, птичи зов, събрал в себе си гняв и страх — толкова силен, че я заболя гърлото, седна край раницата, скри лице в ръцете си и заплака. Плака силно може би около пет минути (часовникът й беше вкъщи и лежеше на масичката до леглото, още един „блестящ“ ход на Великата Триша). Щом спря да плаче, се почувства малко по-добре… с изключение на мухите. Те бяха навсякъде — пълзящи, свирещи и жужащи, жадни да пият кръвта й, да поглъщат потта й. Мухите я влудяваха. Триша стана отново на крака, размахвайки своята шапка „Ред Сокс“, като си напомняше да не пляска по тях, знаейки, че това ще се случи, и то скоро, ако нещата не се променяха. Нямаше да се въздържи.