Читать «Децата на нашите деца» онлайн - страница 37

Уилсън си сложи два сандвича в една чиния и си наля кафе. Когато се върна при репортерите, Гейтс се отмести на кушетката, на която седеше, и потупа мястото до себе си. Уилсън седна и остави чинията и чашата върху близката масичка.

Андърс се приближи и се намести на един от столовете. Хенри Хънт от „Ню Йорк Таймс“ седна на кушетката от другата страна на Уилсън и каза.

— Тежък ден, а, Стив?

Уилсън отхапа от сандвича и отвърна.

— Ужасен.

— Какво става в момента? — попита Андърс.

— Навярно нищо. Поне аз не зная. Нищо не ми е известно.

Гейтс се подсмихва.

— Можеш да говориш, нали?

— Естествено, че мога. Но няма какво да ви кажа. Знаете процедурата. Ако случайно кажа нещо сериозно, то ще е съвсем неофициално.

— Ами да де, по дяволите — отвърна Андърс. — Самият ти си работил във вестник. Знаеш как е.

— Зная — каза Уилсън.

— Безпокои ме следното — рече Хънт. — Откъде всички, дори президентът, знаят как да се справят с това. Случаят е безпрецедентен. Никога преди не се е случвало нещо подобно, нещо, което да има дори само далечна прилика. По принцип човек може да предвиди настъпването на криза и да се подготви за нея. Но не и този път. Тази работа ни се стовари като гръм от ясно небе.

— И мен ме измъчва този въпрос — каза Андърс. Откъде знаете как да се справите?

— Проблемът просто е пред теб — отвърна Уилсън. — Не можеш да го заобиколиш. И правиш всичко, каквото можеш. Опитваш се да вникнеш в ситуацията. В такива случаи трябва да проявяваш известен скептицизъм и това не ти позволява да действаш толкова бързо, колкото ти се иска. Трябва да разговаряш с много хора, да се консултираш и да направиш някаква преценка. Предполагам, че можеш и много да се молиш. О, не обикновени молитви, нищо подобно…

— Това ли прави президентът? — попита Андърс.

— Не съм казвал такова нещо. Просто се опитвах да реша въпроса хипотетично.

— Ти как мислиш, Стив? — попита Гейтс. — Лично ти, не президентът.

— Трудно е да се каже — рече Уилсън. — Случи се прекалено скоро. Преди малко самият аз се хванах, че се чудя дали всичко не е илюзия, дали няма да изчезне на сутринта. Разбира се, зная, че не може да е така. Но просто няма как да не си го помислиш. В крайна сметка повярвах, че тези хора наистина са от бъдещето. Но дори да не са, те са тук и ние трябва да се справим с тях. Разбирате ли, всъщност няма значение откъде идват.

— Ти лично изпитваш ли още някакви съмнения?

— Искаш да кажеш дали наистина са от бъдещето ли? Не, мисля, че вече не се съмнявам в това. Обясненията им са убедителни. Защо да ни лъжат? Какво биха спечелили?

— Но ти все пак…

— Почакай малко. Не ми казвай, че отговорът ми е грешен. Това няма да е реалистично. Ние водим приятелски разговор, не го забравяй. Просто седим и си приказваме.

Вратата на залата се отвори и Уилсън вдигна глава. На прага стоеше Брад Ренолдс. Лицето му бе пребледняло.

— Стив — каза той, — Стив, трябва да поговорим.

— Какво става? — попита Хънт.

През отворената врата се разнесе отчаяният звън на един от телетипите, който сигнализираше за получаването на бюлетин.