Читать «Децата на нашите деца» онлайн - страница 38

Уилсън скочи толкова бързо, че блъсна масичката и прекатури чашата си. По масата потече кафе и започна да капе по килима.

Той прекоси залата и хвана Ренолдс под ръка.

— През тунела е минало чудовище! — изфъфли Ренолдс. — „Глобъл“ са разпространили новината. Съобщиха по радиото.

— Боже Господи! — възкликна Уилсън, хвърли поглед през рамо към журналистите и видя, че са чули всичко.

— Какви са тези работи за чудовища? — извика Андърс. — Ти не ни каза за никакви чудовища.

— По-късно — свирепо отвърна Уилсън, бутна Ренолдс обратно в залата и затръшна вратата.

— Мислех си, че двамата с Франк работите по телевизионното изявление — каза той. — Как…

— По радиото — прекъсна го Ренолдс. — Чухме по радиото. Какво ще правим с изявлението? Не можем да продължим, без да споменем за това, а остава само един час.

— Ще се погрижим — отвърна Уилсън. — Хендерсън знае ли?

— Франк отиде да му каже. Аз дойдох да съобщя на теб.

— Знаеш ли какво се е случило? И къде се е случило?

— Във Вирджиния. През тунела минали две чудовища. Оръдието унищожило едното. Другото оцеляло. Убило артилеристите…

— Искаш да кажеш, че сега е на свобода?

Ренолдс нещастно кимна.

22.

Том Манинг вкара нов лист в пишещата машина и продължи да пише.

ВАШИНГТОН („Глобъл“) — Тази вечер на земята се е появил извънземен звяр. Никой не знае къде е. Дошъл през един от времевите тунели във Вирджиния, той изчезнал след като убил артилеристите, стреляли с оръдието, поставено пред тунела, за да предотврати тъкмо това. Излязъл и втори звяр, но изстрелът на оръдието го унищожил.

По непотвърдени съобщения чудовището е убило още няколко души.

Свидетели твърдят, че звярът бил голям и невероятно бърз. Никой не успял да го разгледа добре.

„Движеше се прекалено бързо, за да го видя като хората“ — каза един от свидетелите. Изчезнал секунди след излизането си от тунела. Никой няма представа къде може да е в момента.

— Господин Манинг — каза някой. Манинг вдигна поглед. До него стоеше един от служителите в агенцията.

— Снимките на господин Прайс — рече мъжът и му ги подаде.

Манинг погледна най-горната и дъхът му секна.

— Господи! — възкликна той. — Какво е това!? Всеки продуцент би могъл само да мечтае за такава снимка, с която да рекламира филм на ужасите, но в тази специално нямаше никакъв фалш. Съществото скачаше, навярно към артилеристите, и вероятно се движеше светкавично, защото излъчваше усещане за мощ и бързина. Свръхскоростната лента на Бентли го беше замразила в цялата му свирепост — оголените зъби, лъщящите сред козината на вдигнатата нагоре лапа нокти, купчината гърчещи се пипала, разположени около късия му дебел врат. Очите му зловещо блестяха, гъстата козина на шията му бе настръхнала. Самата му фигура беше зловеща. Това бе нещо повече от звяр. В него имаше нещо, от което те побиваха тръпки — не тръпки на ужас, а на някакъв странен, необоснован, безмозъчен страх.

Манинг се завъртя към бюрото си и остави снимките отгоре. После с един замах на ръката ги разстла, все едно, че бяха колода карти. Всичките бяха ужасяващи. Две от тях показваха бягащата тълпа — тъмни сенки, които тичаха в мрака. На друга се виждаха — не толкова ясно, колкото би искал Манинг — останките около мястото, където се бе намирал тунелът, с мъртвото чудовище, проснато върху изпотъпкани човешки тела.