Читать «Играчът на лотария» онлайн - страница 87

— О, небеса! — възкликна Елвира. — И какво прави Скот по въпроса? — Скот Алшорн, шерифът на Монтерей Каунти¹⁴, се беше сприятелил с Елвира, когато тя помогна за разкриването на едно убийство, извършено на минералните бани преди няколко години.

— О, мили боже, толкова е сложно. Не можем да се обадим на Скот — отвърна Мин с треперещ глас. Надин Хейуърд е в истерия. Не смее да признае на съпруга си, че застраховката на диамантите е изтекла. Убедила го да повери грижата за личните им застрахователни полици на сина й от първия брак, така че да получава комисионите, обаче той изгубил на комар парите за вноската. Застрахователната компания би понесла отговорността, тъй като синът е неин агент, но така биха съдили него, а на нея не й дава сърце да подаде жалба и да остави сина си да отиде в затвора. Така че й хрумнала щурата идея да поръча фалшиви копия на диамантите, за да заблуди съпруга си.

В този момент Елвира вече беше напълно будна.

— Фалшификатите свършват работа в „Огърлицата“¹⁵ на Мупасан. Чудя се дали мисис Хейуърд не го е чела.

— Мопасан, не Мупасан — поправи я Мин. После въздъхна тежко. — Елвира, глупаво е да оставиш някого да се измъкне безнаказано, след като е откраднал бижута за четири милиона долара. Не можем просто да го отминем. Може да стане и друга кражба. Трябва бързо да дойдеш. Нуждая се от теб. Трябва да се погрижиш да откриеш виновника. Като моя гостенка, разбира се. Доведи и Уили. Може да посещава гимнастическите занимания. Ще му предоставя личен треньор.

Петнадесет часа по-късно лимузината с Уили и Елвира мина покрай „Пебъл Бийч клъб“, а после и край именията, разположени до Шор Драйв. Зави и пътниците й отдадоха дължимото на дървото, дало името си на Сайпръс Пойнт Спа¹⁶. След като се вмъкна през украсените железни порти, колата пое към главната къща — асиметрична триетажна сграда с хоросанова замазка в цвят слонова кост и светлосини капаци. Въпреки че беше изтощена, очите на Елвира горяха от очакване.

— Обичам това място — каза тя на Уили. — Надявам се Мин да ни даде „Тренкуилити“ — любимата ми вила. Спомням си първия път, когато дойдох тук. Тогава перспективата да прекарам една седмица сред всички тези знаменитости ме караше да си мисля, че съм предала богу дух и съм отишла в рая.

— Знам, скъпа — обади се Уили.

— По онова време започвахме да разбираме как живее другата част от човечеството. Какъв урок! Е… — Елвира внезапно млъкна, осъзнавайки, че беше на път да припомни на Уили как, когато бе помогнала за разкриването на убийството на минералните извори, едва не бяха убили и нея.

Очевидно Уили бездруго го помнеше. Сложи ръка върху нейната и промърмори:

— Скъпа, не искам да си навлечеш беда, докато се тревожиш за нечии изчезнали бижута.

— Няма. И все пак ще ми е приятно да помогна. Напоследък беше доста спокойно. О, виж, ето я Мин.

Колата беше спряла пред външната врата. Мин изхвърча по стълбите да ги посрещне с разтворени обятия. Беше облечена със синя ленена рокля, която прилепваше към закръглената й, но прекрасна фигура. Косата й, не по-различна, отколкото сигурно е била преди двадесет години, бе вдигната в сложна френска прическа. Беше си сложила комплект обеци и колие от перли и злато. Както винаги, изглеждаше така, сякаш беше слязла от страниците на „Вог“.