Читать «Играчът на лотария» онлайн - страница 62

Беше почти три часът, когато се вмъкна в двойното легло. Колкото и уморена да бе, сънят не идваше. Накрая си представи, че Уили лежи до нея.

— Лека нощ, мили — каза тя на глас и мислено го чу да й отвръща: „Приятни сънища, скъпа“.

Сестра Корделия пристигна в седем часа в четвъртък сутринта. Елвира бе подготвена за посещението й. Беше станала преди половин час и беше облечена с карираната хавлия на Уили, която леко ухаеше на лосиона му за след бръснене. На печката бе сложена кана с кафе.

— Какво става? — попита рязко Корделия.

Докато пиеха кафе и ядяха кейк „Сара Лий“, Елвира й разказа всичко.

— Корделия — завърши тя, — няма да ти разправям, че не ме е страх, защото ще те излъжа. Боя се до смърт за Уили. Ако наблюдават тази сграда или пък са наели някое момче за поръчки да я държи под око и се разбере, че влизат и излизат непознати хора, ще убият Уили. Корделия, кълна ти се, зная, че е в онзи хотел, и имам план. Мийв все още притежава разрешително за носене на оръжие, нали?

— Да. — Пронизващите сиви очи на сестра Корделия се впиха в Елвира.

— И все още е приятелка с онези хора, които прати в затвора, нали?

— О, разбира се. Те всички я обичат. Знаеш, че помагат в работата на Уили, когато се наложи, и се редуват да носят храна на инвалидите ни.

— Точно това ми трябва. Те приличат на хората, които обитават онова място. Искам трима или четирима от тях да се регистрират в „Линкълн Армс хотел“ довечера. Нека започнат да играят карти. За там е нещо съвсем обичайно. Утре вечер в седем похитителите ще ми се обадят къде да оставя парите. Знаят, че няма да им ги дам, докато не разговарям с Уили. За да им попреча да го изведат, искам хората на Мийв да завардят изходите. Това е единственият ни шанс.

Корделия се втренчи мрачно в пространството, после промърмори:

— Елвира, Уили винаги ми е казвал да вярвам на шестото ти чувство. Предполагам, че сега ще е по-добре да го направя.

В четвъртък следобед Кларънс вече едва гледаше заради невероятната болка, която цепеше главата му от ухо до ухо. Дори Тони внимаваше да не го вбесява. Не се пресегна да включи телевизора, а се задоволи да седи до Уили и да му разправя с дрезгав шепот историята на живота си. Бил на седем години, когато открил колко лесно е да се краде от сладкарницата. В този момент Кларънс изрева откъм леглото:

— Казваш, че можеш да поправиш този дяволски теч?

Уили не искаше да изглежда прекалено развълнуван, но мускулите в гърлото му се свиха, докато кимаше енергично.

— К’во ти трябва?

— Френски ключ — изграчи Уили през превръзката на устата си. — Отвертка. Жица.