Читать «Играчът на лотария» онлайн - страница 59

Този следобед Кларънс започна да пъха кърпи около вратата на банята, но нищо не можеше да заглуши шума на течащата вода.

— Започва едно от ужасните ми главоболия — изръмжа той, като се настани на неоправеното легло. Няколко минути по-късно Тони започна да си подсвирква. Сами моментално го накара да млъкне.

— Когато Кларънс получи главоболие, трябва да внимаваш — чу го Уили да шепне.

Тони очевидно беше отегчен. Малките му кръгли светещи очички се втренчиха равнодушно в телевизора, чийто звук бе пуснат възможно най-тихо. Уили седеше до него, вързан за един стол, а превръзката на устата му бе разхлабена дотолкова, че да може да говори през почти затворени устни.

Сами редеше на масата безкрайни пасианси. Късно следобед Тони се отегчи от телевизора и го изключи.

— Имаш ли деца? — попита той Уили.

Уили знаеше, че ако може да се надява някак си да се измъкне жив от тази дупка, то Тони беше билетът му за навън. Опитвайки се да не обръща внимание на комбинацията от бодежи и скованост в ръцете и краката си, каза на Тони, че с Елвира така и не били благословени да имат деца, но считал племенника си Браян за свое собствено, особено след като майката на Браян — сестрата на Уили — била призована във вечния си дом.

— Имам още шест сестри — обясни той. — Всички те са монахини. Корделия е най-възрастната. На шестдесет и осем е и е монахиня от двадесет и една годишна възраст.

Ченето на Тони увисна.

— Без майтап? Когато бях малък и си изкарвах прехраната на улицата, като разделях жените от чантите им, ако ме разбираш добре, нито веднъж не съм нападал монахиня, дори и когато отиваха към супермаркета, което означаваше, че имат мангизи. Направех ли добър удар, оставях няколко долара в пощенската кутия на манастира, нещо като израз на благодарност.

Уили се опита да изглежда впечатлен от щедростта на Тони.

— Ще млъкнеш ли? — сопна се Кларънс от леглото. — Главата ми се цепи.

Уили изрече мълчалива молитва, докато казваше:

— Знаеш ли, бих могъл да поправя този теч, стига да имах френски ключ и отвертка.

Само да успееше да се добере до казанчето, помисли си. Можеше да наводни тая дупка. Не биха го застреляли, ако насам се втурнеха хора, за да спрат изливащата се вода, която той можеше да пусне.

Сестра Корделия беше уверена, че нещо не е наред. Колкото и да обичаше Уили, не можеше да си представи президентът да изпраща за него кола. Нещо повече — Елвира винаги беше толкова открита, че човек можеше да я прочете като заглавие на „Ню Йорк Поуст“. Но когато Корделия се опита да се обади на Елвира в сряда сутринта, никой не отговори. После, когато успя да се свърже с нея в три и половина, гласът й прозвуча задъхано. Тичала насам-натам, обясни тя, но не каза къде. Разбира се, че Уили бил добре. Защо да не бил? Щял да се върне вкъщи до уикенда.

Манастирът се помещаваше в един апартамент в стара сграда на Амстердам авеню и Стотна улица. Сестра Корделия живееше там с четири възрастни сестри и единствената новопостъпила, двадесет и седем годишната Мийв Мари, която три години била полицайка, преди да осъзнае, че има друго призвание.