Читать «Принцът Жерико» онлайн - страница 20

Той млъкна. Усилието на спомена, изглежда, го уморяваше. Натали се отдаде на вниманието му. За нея заплахата, опасността от бандата на Жерико, невидимите лодки, които можеха да се доближат под прикритието на нощта, всичко това вече не съществуваше. Те се съзерцаваха, впили погледи един в друг. Накрая тя каза:

— Не ви познавам. Сигурна съм, че не съм ви познавала до днес.

Той повтори:

— Аз пък съм ви виждал… Видях ви… Моето убеждение е толкова силно, колкото и вашето. Една минута от миналото ви е част и от моето. Ето защо ви разпознах в Монте Карло и ето защо от една седмица живея около вас, очакващ възможността да ви срещна, наблюдаващ вилата ви, даже я посетих — стъпките, които приятелят ви Максим е открил, са моите. И ето защо съм тук. Той добави по-глухо:

— Цялата ми надежда е във вас. Не можете да разберете какво представлявате за мен. Моето съществувание зависи, от вашето…

Той беше твърде близо до нея. Натали леко се освободи и вдигна глава към небето, сякаш да се освободи от прегръдката на този живот, който се увиваше около нейния и го обвързваше с все по-засилващи се връзки. След кратък миг Елен Рок намали пламъка на лампата, докато остана само блясък като от кандило. Лек полъх ги освежи, времето течеше. Отново безпокойството от тишината и от страшната самота обхвана младото момиче.

Елен Рок се беше приближил до парапета. На Натали се стори, че той не се доверяваше на огромното спокойствие на вечерта. Тя се присъедини към него и попита:

— Нищо не чувате, нали?

— Струва ми се, че напротив… да… слушайте добре… чува се постоянен ритъм… равномерно пляскане…

— О — каза тя със свито сърце, — възможно ли е? Не е ли само плясъка на вълните?

Той отвърна с кратки разчленени изречения:

— Не… не… това е друго. Така съм свикнал с шумовете на морето!… Това е шум на весла, шум, който се стреми да се прикрие.

Тя заглуши една въздишка и потръпна.

— Скоро ще дойде часът, нали?

— Да, след няколко минути.

Натали напрегна цялата си воля, за да не трепери гласът й и да изглежда толкова спокойна, колкото Елен Рок.

— Значи ще дойдат?

— Те идват.

— Идват ли! — повтори Натали, като търсеше да разбере страховития смисъл на тези прости думи.

След минута или две тя отново се обади:

— Да, действително… Долавям приглушен шум… като раздвижена вода.

— Това са те — каза Елен Рок. — Нищо не може да им попречи да дебаркират на тесния чакълест плаж, който обгражда залива.

— Нищо не може да попречи на това ли? — каза тя. — Но напротив… Вижте, сигурна съм, че имате някакъв план.

— Никакъв план.

— Как? Вие не знаете какво да правите?

— Бога ми, не — каза той весело. — Знам само едно, че тъмнината и тишината са съучастници на нашите врагове. В противен случай не би имало никаква опасност.