Читать «Принцът Жерико» онлайн - страница 18

Вълнението на всички тези хора беше толкова силно, че Натали не се разсърди. Тя впрочем чувстваше, че нищо няма да ги спре.

— Така да бъде. Отидете в Кан. Готвачката ще сервира вечерята, освен ако и тя не се страхува. А, тя ще ви придружи? Добре. И кога ще се върнете?

— Към единадесет часа, госпожице.

— Да, когато всичко свърши. Вървете.

Още щом тръгнаха, Максим се приближи до нея и треперейки каза:

— Това е лудост. Не бива да се предизвиква съдбата. Да вървим.

— Аз оставам.

— И аз — каза той. — Ще откарам само персонала до Кан и веднага се връщам. Искам да съм до вас в опасния час. Но това е против волята ми й по задължение, тъй като сме изложени на най-големи опасности.

И той изчезна, докато Натали се смееше малко пресилено.

— Приятелят ми Максим не е самохвалко. Сигурно няма да се върне.

Цялата сцена продължи минута или две и беше сякаш изиграна от актьори, объркани от пристъп на лудост. Никакви разумни доводи не можеха да ги върнат в нормално състояние. За тях нямаше друго спасение, според думите на шофьора, освен незабавното бягство.

Елен Рок не беше произнесъл нито дума. Той се отправи към запалената лампа и намали леко фитила. Натали му каза:

— Щом се страхувате толкова от светлината, значи допускате, че сме наблюдавани?

— Допускам. В мен за сметка на изгубените ми способности съществува известна склонност да предчувствам… да отгатвам какво може да се случи…

— Предчувствията достатъчни ли са?

— Не. Но не липсват доказателства и се питам дали не би било по-предпазливо…

— Да се скрия ли?

— Да заминете с приятеля ви Максим.

— А вие, господине?

— Аз ще остана. Моят занаят и призванието ми са да търся злото навсякъде, където може да се срещне, и да се боря с него. И после, това ми харесва.

Тя каза закачливо:

— Вие сте мой гост, вашата визита имаше за цел да ми окажете услуга, нима искате да дезертирам? Впрочем много е късно… Чуйте, колата се отдалечава.

Така по стечение на обстоятелствата Натали се намираше сама в тази отдалечена вила в компанията на мъж, когото преди три часа не познаваше и при когото стоеше не толкова от учтивост или симпатия, колкото от горделивост. Ако беше тръгнала, щеше да признае страха си. А тя не искаше Елен Рок да забележи у нея чувството на страх, което не признаваше, както и смътното безпокойство, наложено от неизвестна опасност.

— Имате ли тук бижута? — попита Елен Рок.

— Никакви. Тогава защо е това нападение?

— Наистина, защо?…

Той отново се разхождаше надлъж и нашир по терасата с вид, който Натали намираше за тревожен. А най-много я притесняваха тишината и полусенките около тях. Как й се искаше да чуе някакъв шум, небето да се просветли, морето да се противопостави на настъпващия мрак!

— Нямам даже револвер в стаята си — каза през смях тя.

— Какво можем да направим с него? — каза Елен Рок. — Оръжията не служат за нищо.

— Ами ако нападението се осъществи?

— Достатъчно е да го предвидиш, за да го предотвратиш.

— Все пак не трябва ли да се вземат някакви предпазни мерки?

— В подходящия момент — да.

— А дотогава?

— Дотогава ли?…