Читать «Принцът Жерико» онлайн - страница 19

Той се доближи до нея, натисна леко с върха на пръстите си раменете й, докато тя не се отпусна в един от ракитовите фотьойли на терасата, и довърши:

— Дотогава да поговорим, искате ли, госпожице?

Той отново заговори с весел и безгрижен глас. Натали тутакси се почувства освободена от тежестта, която я измъчваше, и любопитна за думите му.

— Няма да продължи дълго — започна той. — Само няколко минути търпение и ще разберете защо дойдох тук. Защото съществува друга причина освен желанието да ви предупредя и да ви предпазя… Не това беше претекстът, а възможността за една среща, която търсех и желаех… Слушайте ме добре и бъдете снизходителна, ако ви говоря за себе си и за драмата на личния ми живот… тази малко смешна драма, повтарям, на човек, загубил всякакво понятие за миналото си и който го търси навсякъде, както се търси изгубен предмет, свързан силно с цялото му съществувание. Защото за мен това е всичко: да се преоткрия, да позная детето, юношата и младежа, които съм бил преди, и да осветля загадъчните години, в които съм живял и действал по неизвестни за мен закони.

Той спря. Изглеждаше, че страда, и наистина призна:

— Да. Наистина, понякога е толкова болезнено! В продължение на часове в дните на криза аз живея затворен в себе си, надвесен над една бездна, в която очите ми се изтощават да търсят да видят невидимото. Или търся извън себе си със същата ожесточеност. Наблюдавам всички, които срещам. Дебна малкия жест на изненада, способен да ми разкрие, че не съм им непознат. Ах, как бих се привързал към непознатия, чиято памет би ми разкрила ключа на живота ми или чието лице, силует биха възстановили погребаното ми минало! Ето така един ден…

Натали почувства важността на това, което щеше да последва, и се стегна. Но той я отведе до запалената лампа, накара я да седне и като нагласи под светлината красивото лице на младото момиче, промълви:

— Беше преди девет дни. Разхождах се по площада на Монте Карло, когато изведнъж ви забелязах. Бяхте в костюм от бял фланелен плат и носехте шапката си в ръка. Залязващото слънце осветяваше лицето ви. Не бях имал подобно видение… Моля ви, не се отдръпвайте, не искам да ви изразя моето обожание, а моето объркване и вълнение. Имах чувството, че вече съм ви виждал, вас, чието име не знаех! Разбирате ли това? За първи път нещо трепна в мен. Бях изпитвал вече впечатлението от блестящата ви красота и сигурно съм бил силно развълнуван, защото екстазът ми отново оживя.

Той повдигна лампата за няколко секунди и, гледайки Натали, прошепна:

— Именно вас съм виждал някога. Имахте слънчев ореол около главата си. Бяхте права пред един фонтан в една градина, с венец цветя на челото.

— Венец ли?

— Виждам го ясно… той едва докосва косите ви.

Натали прошепна замислена:

— С цветя на главата… случвало ми се е един път, в една хотелска градина в Неапол, където бях с баща ми… Бяха портокалови цветове… Направих си плитка, за да се позабавлявам… спомням си… На другия ден баща ми замина за Сицилия, където почина.

— Да — повтори той, — беше в една градина. Господи, колко бяхте хубава! И колко сте хубава! Човек не може да ви забрави… Вашият образ се запечата в мен и заедно с него всичко, което беше около вас и на което вие давахте живот… мраморният фонтан с трите танцуващи деца, и блестящият на слънцето водоскок, и китката портокалови дръвчета, отразени във водата… Господи! Господи! Имам чувството, че целият ми живот възкръсва в дъното на зениците ви и само да можех да ви гледам непрекъснато…