Читать «Принцът Жерико» онлайн - страница 17

— Да.

— Няма да замина.

— В такъв случай ще ми разрешите ли и аз да остана? Часът е седем и четвърт. След два часа, ако нищо не се случи, както предполагам, че ще стане, ще си отида.

— Благодаря ви. Ще вечеряме тримата.

Те мълчаха доста продължително. Елен Рок беше подпрял високата си фигура на една от колоните на беседката и гледаше червените облаци, които потъмняваха. Той промърмори:

— Колко е красиво!

Натали веднага пое разговора от страх мълчанието да не се настани отново помежду им:

— Да, наистина е красиво! И си казвам, че у вас трябва да има някакви внезапни спомени… някои чувства, които изплуват на повърхността… и които разцъфват при подобни гледки.

— Наистина — съгласи се Елен Рок.

— Нали? Спомняте ли си часове като този тук?

— Може би — промълви той. — Във всеки случай, никакъв час не ми се струва толкова красив… иначе щях да си спомня.

Натали се овладя да не потрепери. Дали беше от вечерния хлад? Или от настъпващия мрак? Тя каза:

— Нощта пада. Ще трябва да запалим лампите.

Той се противопостави:

— Още не.

Това бе произнесено с категоричен тон, който засегна Натали. Тя очевидно не приемаше да я командват и затова повика домоуправителя.

— Запалете я, Доминик — каза, като посочи една висока петролна лампа, поставена на еднокрака масичка.

Но докато Доминик приготвяше на терасата втора лампа, Елен Рак го спря:

— По-късно. Достатъчно светло е.

— Бих предпочела… — вметна Натали.

— Моля ви. По-добре е да не се вижда никаква светлина.

Тя се предаде изведнъж и каза на домоуправителя:

— Можете да се оттеглите, Доминик.

Доминик не помръдна. Видно беше, че иска да каже нещо. Тя го запита:

— Но какво има? Какво чакате?

— Госпожицата ще ме извини — отговори прислужникът с неудобство, — но ние случайно открихме някои странни неща, които ни безпокоят… И след това г-н Максим ни информира.

— Информира за какво?

— За нападението, което ще започне след малко.

— Какво нападение? Няма да има нападение. Камериерката Сюзан също влезе, а Максим се появи още по-разтревожен, като викаше:

— Видях ги… Криеха се зад един храст… Нямаме време за губене… Видях ги и те избягаха.

— Но кого? — запита нетърпеливо Натали.

— Италианските певци… жената и двамата й придружители.

— Е и?

— Ами те именно ще подадат сигнала за бандата на Жерико. Барон Елен Рок няма да отрече… той е чул тази сутрин…

Той се мяташе като кукла и се мъчеше да бъде убедителен, но с толкова треперещ глас, че безпокойството на прислужниците ставаше все по-силно и едновременно с това комично. Шофьорът Александър на свой ред се втурна. Той беше открил, че ключалката на една малка врата, пред която бяха пели италианците, е счупена. Тогава настъпи паника. Шофьорът заяви, че трябва да се решат да заминат и направо предупреди Натали:

— Ако госпожицата държи да остане, това е неин проблем. Ние пък ще отидем в Кан с автомобила.

— Ще отидете с автомобила, ако ви позволя — отбеляза Натали.

— Госпожицата ще се убеди, че трябва да тръгнем незабавно. Това е един от случаите, когато човек трябва да мисли най-напред и главно за спасението си.