Читать «Принцът Жерико» онлайн - страница 12

Натали се засмя.

— И тъй като не съм ви давала моята, Форвил, това доказва, че…

— Това доказва, че господинът се лъже… доброволно или не — декларира Форвил със сух тон.

— Тази снимка — поде отново Елен Рок твърде спокойно — е на красивата жена, която придружавахте вчера в операта на Монте Карло.

Лицето на Форвил почервеня от гняв. Натали, която го познаваше, се намеси, шегувайки се:

— Не се защитавайте, Форвил. Напълно допускам да бъда ухажвана.

— Като в същото време кокетираш с една мацка — довърши Максим. — Хайде, барон Елен Рок, вие сте майстор. Не ви остава нищо друго, освен да ни осветлите за душевното състояние на Натали Манолсен.

— Безсмислено е — каза Натали. — Споделям веднага, че душевното ми състояние се ограничава от необуздано любопитство.

— Мога ли да го задоволя? — каза Елен Рок. — Ще отговоря на всичките ви въпроси.

Натали се замисли, или по-скоро се опита да мисли. Тя, която винаги беше поддържала спрямо мъжете отношение на учтива незаинтересованост, сякаш нищо от думите или от действията им не можеше да я заинтригува, сега слушаше този тук с нарастващо вълнение, което не се опитваше да скрие.

— Три въпроса ще бъдат достатъчни — каза тя. — Най-напред най-незначителният. Защо сте напуснал клиниката в Марсилия?

— Скучаех.

— А десетте хиляди франка?

— Забелязах, че на пръста ми още се намираше един пръстен, чийто камък, много хубав рубин, беше обърнат навътре, и беше убягнал от вниманието на моите нападатели. Прозорецът гледаше към улицата. Дебнех някой минувач. Забелязах един с изключително почтена и наивна физиономия. Поверих му пръстена. Той го продаде на един бижутер и дойде да ми донесе парите. Оставих четвъртината като благодарност за оказаните ми грижи. С останалото се обогатих. Виждате същността на чудесата ми. Натали продължи:

— Втори въпрос. Вашето минало?

— Не го помня. Не зная нищо дори и за хората, които са ме ударили, за удара по главата, за мъченията, които са последвали след това, и за опасностите, на които съм бил подложен. Животът ми започва от момента, в който се събудих в клиниката. Съвсем нов живот, като този на дете, което отваря за пръв път очи и вижда пред себе си бяла стена, светли прозорци и медицинска сестра, която плете. Преди това, нищо… тъмнина… дълбока непроницаема тъмнина, в която се блъскам като в нещо масивно и твърдо.

— Все пак вашите способности не са били засегнати.

— Съвсем не, като изключим паметта. Всичко, което съм придобил като знания, се е запазило, освен това, свързано със собствената ми личност. Разсъждавам като нормален индивид, притежавам културата на образован човек. Наблюдавам. Представям си. Разбирам. Обожавам. Чета книги, които някога сигурно съм чел и от които съм се възползвал. Но първичното „аз“ е разрушено и не мога да го възстановя. Паметта за онова, което някога съм виждал, ми изглежда изгубена завинаги. Естествено, формите ми изглеждат естествени и видът на нещата не ме учудва. Но няма нито една, за която да мога да кажа: „Тази особена форма съм я виждал вече. Възхищавал съм се на този пейзаж.“