Читать «Принцът Жерико» онлайн - страница 10

— Какво, в края на краищата сега за него ли искате да се ожените?

— Искам просто да го опозная. Възможно ли е, докторе?

— Твърде възможно. Това не е господин, който се крие. Моят приятел Верлаж ще ви го представи.

Форвил сви рамене и се присмя.

— Но на него не му остава друго, освен сам да се представи. Магьосникът трябва да се появява като дявол, изскачащ от кутията си.

— Не бихте могли да го кажете по-добре. Елен Рок казва пред всички, които желаят да го чуят, че в случай на опасност е достатъчно три пъти да се плесне с ръце, после да се извика три пъти името му, като се гледа към земята.

— По посока на ада — пошегува се Максим.

— И вие вярвате ли, докторе — каза Натали, — че ще се появи?

— Можете да опитате.

— Но аз не см в опасност! Максим подскочи.

— Как така, не сте в опасност! Ами Жерико? Ами щурмовите стълби? И следите от стъпки, които открих?

— Глупости!

— Напротив! Не исках да ви плаша, но положението е ужасно.

— Тогава да го повикам ли?

— И то веднага. Още един защитник не е за пренебрегване. И то от такъв калибър! По дяволите, магьосник…

Всички се смееха и се забавляваха, с изключение на Форвил, който гледаше намръщен.

Натали застана нрава на ръба на терасата, надвеси се над ада и бавно, сериозно плесна три пъти с ръце.

— Нищо! — каза тя. — Няма пушеци! Няма бездна, която да се разтваря!

— По дяволите! — каза докторът. — Вие не го повикахте.

— Ах, вярно! — каза тя. — Така се притеснявам! Вярвате ли, че ще се появи сред пламъци?

Тя извика с тържествен глас, като разчленяваше всяка една от сричките:

— Елен Рок!… Елен Рок!… Елен Рок!…

На третия път от края на терасата се чу шум. Между два стълба на беседката се появи една фигура, която сякаш излизаше от бездната. Някакъв човек леко прескочи парапета и се приближи, като сваляше шапката си.

— Повикахте ли ме, госпожице?

ТРЕТА ГЛАВА

Няколко чудеса

Смайването на всички, които станаха свидетели на този феномен, беше толкова голямо, че те не направиха никакъв жест, нито отрониха някаква въздишка. Приличаха на деца, играещи си с викане на дявола, които изведнъж са го видели сред тях. Гледаха Елен Рок като призрак и не бяха съвсем сигурни, че беше от плът и кръв.

Натали наивно попита:

— Откъде идвате? Човек не може да се изкачи оттам.

— Може, ако Натали Манолсен го повика.

Но тя не беше убедена, което личеше от тона, с който го обвини в действия, противоречащи на природните закони.

— Това е невъзможно. Скалата е отвесна.

А Максим Дютийол подчерта:

— Абсолютно невъзможно. Аз самият не мога да си представя…

Другият се усмихна.

— Уверявам ви, че не идвам от ада, както твърдяхте.

— А, значи сте подслушвали?

— Нямаше нужда да подслушвам, за да чуя, нито да гледам, за да видя.

Натали, която започваше да се съвзема и също вече се усмихваше, попита:

— Но все пак вие идвате отнякъде?

— Естествено.

— Откъде?

— От Ница — каза той.

— С плуване ли?

— Не, вървях по вълните.

— И вие наистина ли сте барон Елен Рок?

— Аз съм този, когото наричат така.

Той беше мъж на около тридесет и пет години, много висок, с мощна мускулатура, въпреки че изглеждаше слаб. Гърдите добре подчертани от синьо сако с два реда златни кончета, завършваха с квадратни рамене, а бицепсите му изпъкваха под плата. Носеше фуражка на яхтсмен. Дългите му мустаци висяха по галски маниер. Над тях орловият нос, изпъкналите скули, кожата му бяха с този мургав тен с цвета на латинските платна, боядисани в жълтеникава охра. Бледа черта от белег пресичаше дясната му буза.