Читать «Флотът на прокълнатите» онлайн - страница 17
Алън Кол
— Ох, по дяволите. Извинявай. Аз съм Стен.
И протегна ръка.
Паякът огледа ръката, после и лицето му, после подаде друг крак, завършващ с лапа, и допря в дланта му малките си нокти.
Лапата беше топла, а козината — като коприна. Стен почувства как ужасът се изцежда от него.
— Аз съм Ш’аарл’т. Ще влезеш ли?
Стен влезе — не само от любезност, но и да задоволи любопитството си какви жилища предоставя Империята на арахнидите.
Имаше не легло, а рафт с прегради под високия таван. Бюрото заемаше освободеното място, защото вместо стол имаше голяма кръгла кушетка.
— Какви са ти впечатленията дотук?
— Мисля — изрече прелестният глас, — че май трябва да ми проверят черупката за пукнатини, щом искам да ставам пилот.
— Ако се сетиш защо го искаш, сподели и с мен.
Любезността започваше да действа, макар че на Стен му се наложи да потисне тръпката си, когато Ш’аарл’т махна с крак към кушетката. Той седна.
— Въвлякох се в тази лудост, защото моят род от прастари времена плете най-високо разположените паяжини на нашия свят. Ако не си против да ти задам личен въпрос — ти защо си тук?
Стен си знаеше, че ако каже на Ш’аарл’т как лично Вечният император го е натопил в тази каша, ще бъде обявен или за безнадежден лъжец, или за прекален връзкар, с когото не си струва да се сприятеляваш.
— Ами… стори ми се перспективно.
— Дали може да попитам какъв чин имаш всъщност?
— Капитан трети ранг.
Ш’аарл’т изпусна въздуха от дробовете си. Естествено беше самка — дори огромните паякоподобни като че ли спазваха биологичните традиции.
— Трябва ли да застана мирно? Аз съм най-обикновен косморедник втори клас.
Стен откри, че е способен да се засмее.
— Наистина ми се иска да видя това. Как застава мирно някой с осем крака?
Ш’аарл’т отскочи странично към средата на стаята и Стен се помъчи да не рипне от кушетката. За паяк стойката мирно означаваше долните крака да са във вертикална позиция, а горните — под ъгъл точно 45 градуса спрямо тялото.
— В парадна стойка — продължи Ш’аарл’т — показвам и зъбите си за най-войнствена поза. Искаш ли да ги видиш?
— Ъъ… в момента не.
Тя се отпусна и плесна с лапа по черупката си. Стен предположи (и позна), че така проявява веселие.
— Сигурно лицевите опори днес изобщо не те затрудниха.
Ново пляскане по черупката.
— Според теб колко сериозно са настроени тези същества? — смени темата Ш’аарл’т.
— Ферари — де да знам — отвърна той. — Но Мейсън адски ме плаши.
— И мен. Но ако някои от нас устискат и оцелеят, докато другите отпадат… Нали не могат да изритат
Стен разбра, че тя отчаяно се нуждае от насърчение, преглътна отговора „Мисля, че тези хора могат да вършат каквото им скимне“ и каза:
— Няма да стане. Все трябва да оцелеят двама-трима. И като се заприказвахме за това… защо не слезем долу? Да видим дали в тази… — едва не изтърва „паяжина“ — примамлива клопка, в която ни напъхаха, поднасят и угощения.
— Прекрасна идея, капитане.
— Сбърка. „Кадет“. Или „Стен“. Или „скапаняко“.
Пак пляскане с лапа.
— Тогава, Стен, да удостоим ли с внимание трапезата? Ще вървим ръка за ръка за ръка за ръка…