Читать «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)» онлайн - страница 53

На Иваница тоя път се видяха несносно блудкави тия презимки и той се навъси и устрели и двамата със сърдит поглед, като пришъпна в мустака си:

— Маскари недни!

Патев без голямо внимание слушаше тия обикновени и изтрити разсъждения по съпружеский живот и изглеждаше по-често Драга, по лицето на която излязоха румени петна. Стремски забележи това и сърцето му се сви… Той почти не говори през всичкото време, все беше замислен, той мислеше одевешния разговор с Драга и странно! сега тоя разговор губеше оня раздражителен и обиден за него характер, одевешното осъждане Драга му се видя строго, а нейните чести погледи, с които го устрелваше нежно и значително, съвсем прогониха мрачното му униние, с което бе влязъл в стаята; повече: без да знае защо, той хвана да изглежда накриво Патева и намери много безочливи взиранията му в девойката.

На двора се подаде един руски офицерин. Стремски стана, взе сбогом и си излезе. Иваница го изпрати на коридора.

— Дай, Стремски, сега да ти благодаря горещо — каза той, като стисна и двете ръце на Стремски. — Нашата признателност е вечна! Ти направи подвиг за нас!…

— Нищо особено, бай Иваница! Не по-малко от вас и аз се радвам, че се избягна неприятност.

— Елате утре, нашироко да се разговорим… Пак благодаря, за всички ни благодаря!

Стремски си тръгна пак.

— Ах, Стремски, чакай: намира ли ви господия Дразински?

— Не. Кой е той?

— Един мой приятел русин. Той желаеше да ви се представи. Благороден человек. Приемете го добре. Препоръчвам ви го!

На прага Стремски се спосрещна с офицерина, с когото Иваница се върна в стаята.

На двора като дойде, той неволно се обърна: видя, че до прага на коридора бяха Светлина и Драга. Светлина му климаше приятелски и глезено си закриваше устата с веера. Драга го застигна до портата.

— Найдене, защо беше тъй умислен? — Тя му стискаше силно ръката.

— Сбогом, Драго!

— Ела утре надвечер, ще идем на разходка всички при Лом.

— Ако мога — до ща. Сбогом!

— Можи!

Стремски й стискаше ръката.

— Па ревнив не бъди!… Стискай ме по-яката де, ти видиш, че на двора повече не мога да направя… за да ти докажа, че те прощавам…

И като направи едно чевръсто движение на ръката си към устните, което изображаваше въздушна целувка, тя се затече назад.

XVI. На улицата

Стремски излезе на улицата, дето дъхна свежия въздух издълбоко. Той напущаше зашеметен къщата на Филовича, в полупияно състояние, като че омаян от тежки раздражителни благовония, дълго дъхани в една теплица. Той излазяше из една атмосфера на лицемерие, притворство, фалш невероятен; но в същото време тая атмосфера беше препълнена с упойна нега, с коварно-сладка разслабяюща сила — от присъствието на страстно любимото същество. В ушите му още звучаха изумителните думи на Драга в стаичката й, звънливо-спокойният, смеющий се глас на Светлина, пълен с толкова лъжа и очарование, той виждаше и сега, на пътя, тия усмивки, погледи, движения, прилични на галби, на двете сестри — и от всичко туй излазяше някакво страстно, и сладко, и копнейно дъхане, дето го замайваше. Всичко това беше една мрежа от нега, той беше заплетен в нея, чувствуваше коварството й и приятно му беше да се чувствува в нея. Даже семейната драма у Филовича, у която той беше един от главните актьори — възмутителна, грозна, — не го изстуди; напротив, привличаше го към това ветрено семейство, като го направи пазител на съкровената му тайна; порочната хубост на Светлина сякаш че пръскаше обаяние въз цялата къща. Чинеше му се, че Драга и за това му е още мила, че беше сестра на Светлина. Престъплението на Светлина се губеше, изчезваше, забравяше. Остаяше само едно нещо реално, непобедимо: красотата… Той се чувствуваше щастлив, че може да диша с интимния живот на двете сестри, да изпитва магията на близостта им. Но нито мисъл за съпоставление, за сравнение, за логически извод! Драга, тъй много прилична вънкашно — и вътрешно — на Светлина, нито можеше да бъде като Светлина, нито мислимо беше да падне в нейните гибелни увлечения!