Читать «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)» онлайн - страница 45

Лодката, като отиде до едно място навътре, възви пак и направи полукръг. Настана по едно време едно относително утихване. Дунавът се поукроти, вятърът сякаш отслабна, водните могили станаха по-полегати. Скоро Мачухонски видя, че Дунавът се стесни, бреговете му бързо се приближиха от двете страни, върбакът и на двата бряга израсте по-голям и лодката се озова на покойни вълни. Сякаш че не бяха в широкия, бурливия Дунав, а в една мирна река. Те действително бяха влезли в канала, който забикаля дългия мочурлив остров пред Слобозея и през който параходите отиват за Гюргево. Гребците пуснаха лопатите, за да си починат. На изток се съзоряваше. Дрезгавината растеше и вълните добиваха нов отблясък, а пенестите гребени отзад се виждаха по-бели.

Мачухонски се обърна към зазрачелия изток и към зелените върби на острова и дълго се моли в благоговение.

Христофор Колумб трябва тъй да се е молил на кораба си, когато е видял Америка.

— Всемилостивий бог не ни погуби, той чу молбите ни и простря спасителна десница… Славно да бъде неговото име во веки веков — каза Мачухонски, па се обърна към Стремски.

— Молитвата е велико нещо, Стремски!

И той се пак прекръсти.

Лодката продължи още един час да плува из тихия ръкав, при растящата утринна виделина.

Когато излязоха на брега, слънцето изгряваше зад хълмовете на България.

XI. В гостинница

Един час най-много предполагаше Стремски да трае пътуванието по Дунава — то трая два часа и половина, поради лошото време. Когато влязоха в Гюргево, часът беше пет и половина. На шест часът утринний влак тръгваше за Букурещ. Трябваше да се побърза и да се не изпусне Светлина. Намерението му беше да я потърси на хотела, а ако я не завари там, да я пристигне на гарата. Той се качи на кола, но хотел „Гривица“ се оказа на противоположний край на града и Стремски с ужас видя, че часът приближаваше на шест, когато слезна пред гостилницата.

— Закъснях и тука с няколко минути само! — извика той отчаяно.

— Добре дошъл, господине! — му каза гостинничарят, като го посрещна при колата.

— Тръгна ли си руският офицерин? — попита Стремски, като туряше пак нога на стъпалото на колата.

— Какъв руски офицерин? — попита гостинничарят, като изглеждаше учудено мокрото и окаляно облекло на пътника.

— Тая нощ не е ли слизал руски офицерин тука?

— Не е.

— А някоя госпожа не е ли пристигала?

— От парахода?

— Не — пристигна от железницата от Букурещ.

„Какво значи това? — попита се Стремски. — В записката ясно бе означено хотел «Гривица».“

— Вие през Дунава сте минували, господине?

— Да, с лодка.

— Било е развалено. Кого търсите?

— Казах ви: един млад руски офицерин и една млада госпожа… жена му… които щяха да слезнат тука. Друг хотел „Гривица“ няма ли в Гюргево?

— Няма. Хотел „Гривица“ има пак в Букурещ. При това обяснение една мисъл го озари! Той спомни, че във Волскевата записка не бе споменат града. Гюргево естествено се беше изпречило пред ума им. Той се увери още повече в заблуждението си, когато чу от влаха, че букурещкият хотел „Гривица“ е един от първите хотели.