Читать «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)» онлайн - страница 44

„— Владико Господи Боже нашъ. Покажи намъ обычную великъон сея пучины тишину… и належащую бурю и сметение воздуха разсеки…“ Вятърът връщаше злобно талазите, блъскаше ги в стените на лодката и засипваше пътниците с вода. Лодката се карлюшкаше и политаше по обезпокоителен начин: „Заповеждъ ветромъ временное и согласное дыхание дати: запрети волнению морскому и чрезь естество ветровъ движениемъ…“ Един бесен тласък повали всичките в лодката. Като една орехова черупка тя се мяташе по върха на гневните вълни и се губеше под пенливите им гребени. Гребците нещо се съвещаваха в рева на стихията и промениха посоката… „Да станетъ духъ бурний…“ Вълнуването растеше, лодката се лъзгаше от могила в трап, поваляше се на всички страни и на всеки миг плашеше да се преметне. Мачухонски вир-вода от плисъка, стиснал с две ръце напречната дъска, на която седеше, продължаваше, колкото му държеше сега гласът, молитвата, като че искаше през мълвата да прати думите си до небето:

— „Да станетъ духъ бурный… Да станетъ духъ бурны… и къ тишине метежная да преложатся: Ако да твоя дела и чудеса, и паки видеть сиденши на море въ кораблехъ“… О свети Николай чудотворче!… Закриляй ни!… „Изволивы бити человека, и сплавати светимъ твоимъ оученикомъ и апостоломъ и запрети бури ветровъ и морскимъ утишатся волнамь!…“ Моли се, господин Стремски! Моли се на Бога! Ний сме в негови ръце. Господи, приими нашите души и прости нашите грехове… Стремски! Изповядай се: този е час велик!… „Сам и ныне всякий съпротивый ветръ успи, и волны укроти и бурю утоли и воздвигни нарочитая и благосключимая времени и ветры.“ Моли се, Стремски!

Последните думи на изступлений старец угаснаха в шумът. Една голяма вълна с бяла грива ревешком връхлетя лодката, пътници и гребци, па се пръсна, като остави едно езеро в краката им. Турците, уморени от борба с вятъра и талазите, дърпаха отчаяно, като си правеха един на други команда, отнесена от вятърът, заглушена от брановете. Положението престана да бъде опасно: то стана гибелно. Стремски, запознат с водната стихия през многогодишното си живеене на Босфора и изкусен плувач, беше снел вече сетре, жилетка и изул обуща, готов в плуване да търси спасение от близката гибел. Ненадейно нещо затъмня на известно разстояние. Това беше куп върболяк, знак, че румънския бряг е близо. За Мачухонски светна искра от надежда. Той завика към турците:

— На брегът! На брегът изкарайте! — и им сочеше върболяка.

Но гребците не го слушаха, а заблъскаха каика навътре, към бясното кипене.

— Агарянци, проклятие! Душегубци!… — викаше отчаяно старецът… — Господи! Приими душата ми!… Моли се, Стремски!… Всемилостивий создателю, призри меня грешнаго. Каюсь и взываю к тебе! Помилуй меня!…

Но Стремски не чуваше виковете му. Той беше грабнал лопатата от ръцете на изнемощелий съвсем старец-каикчия и гребеше с всичка сила, съгласно с младия, за да се оттеглят по-навътре. Брега в тая минута представляваше най-голямата опасност. Лодката бедствуваше да бъде разбита о него, както се разбиваха свирепите бранове, и не спасение беше той, както мислеше бедният екзекутор, а вярна гибел.