Читать «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)» онлайн - страница 47

След една минута лакеят влезе в номер 17.

Веднага вратата се отвори и Драгината сестра, облечена в пътнчески ватерпуф, каза Найдену:

— Заповядайте, Стремски!

Найден влезе у нея.

XII. Дочакан

На сутрешний ден, по осем часът сутринта, секундантите на Стремски, граф Марузин и Шопов, чакаха в канцеларията, обзети от голямо недоумение.

Защото Стремски го нямаше.

А дуелът беше на девет часът назначен.

Учудването им, стряскането им растеше на всяка минута. Те знаеха от Аким Филиповича за нощното пътуване Найденово за Гюргево, отдето Мачухонски се бе завърнал още вчера заран, но по-нататък нищо не знаеха: ни къде се е дянал Найден, ни кои причини са го извикали тъй скоро в Румъния. Това пропадане, узнато с удоволствие и от противника му, се тълкуваше естествено в много неблагоприятен смисъл. Веригаров и приятелите му усърдно пръскаха слуха, че Найден просто бегал от дуела, и мнозина се найдоха да повярват това. Сам Веригаров, за да се порисува с героизъм и да направи повече шум, цял ден се обучаваше накрай града със стреляне, обиколен от множество любопитни и дечурлига, привлечени от гърмежите. А Стремски и досега го няма никакъв! Графът беше отчаян. Той почиташе Стремски и познаваше неговий доблестен характер, но той не можеше да защити приятеля си, нито намираше извинение за тая постъпка. Той и Шопов, още отрано дошли в канцеларията, поглеждаха ежеминутно часовниците си и все питаеха надежда да го видят, за да идат при Константиновата пивоварница.

Вратата се хлопна яката, влезе Найден.

Той беше бледен, запъхтян, уморен: той едвам слазяше от парахода.

— Ну, слава богу, ну, слава богу, ну, слава богу! — извика графът, като разпери широко ръцете си. — Къде пропаднахте, Найден Маркович?

Шопов изрева от радост и го прегърна. На безбройните им и бързи питания Найден отговори, че лични, извънредни причини, които не може да обади, го извикали ненадейно и задържали досега отсреща.

— Но разбирате ли инашите изтезания? Знайте ли какви слухове се пръскаха?

— Веригаров пръскаше, че сте бегали от страх. Той тържествуваше!

— Ах, подлецът! — каза Найден намръщен.

— И представете си моето положение, Найден Маркович: аз се срамях вече, аз се червях при мисълта, че вий може да се не явите на тоя дуел! Аз се усъмних, разбирате ли? Усъмних се: в българската интелигенция!…

— Аз съм страшно виноват пред вас, Аполон Петрович! Искам ви прошка, че ви направих да страдате, и тебе, Шопов!

— Да вървим, господа! Тъкмо е време! — каза Шопов.

— Да вървим!

Долу, на пътя, стоеше колата. Шопов седна отпред, а графът и Стремски седнаха в дъното.

— Карай! — извика графът навъсено.

Пайтонът затрещя нататък.

Беше време. Защото сега при Констаптиновата пивоварница Веригаров със секундантите си трябваше да чакат и със злорадо наслаждение да гледат, че часът наближава, а съперника няма. Веригаров още отсега предвкушаваше тържествуването от победата си и от съкрушителний позор, който щеше да падне въз Стремски. Както видяхме, Веригаров беше разшумил за днешната среща. Той проявяваше такава храброст и самоувереност, неестествени у един мекошавец, щото учудваха и го правеха интересен. Мълвата за дуела мина през трескавия кипеж на шумния град и проникна навред. Къщята, кафенетата, канцелариите приказваха за него. Но малцина вярваха, че Веригаров е човекът, който ще присади в България това рицарско правило за чест. Руските офицери, които чуха, ухилиха се, но погледнаха съчувствено на това явление, ново в българските нрави — като хора на меча и честта. Граф Марузин се счете длъжен още вчера заран да доложи на губернатора.