Читать «Опцията на Тюринг» онлайн - страница 43

— Да, разбира се. Елате с мен в стаята на сестрите.

Откакто бе влязъл в болницата, генералът очевидно си бе създал само врагове. Ядосаната главна сестра не желаеше и да чуе обясненията на Снеърсбрук, но в края на краищата лекарката успя да я убеди в сериозността на положението. Тя отпрати другите сестри, а Снеърсбрук — лекаря на персонала. Щом те тръгнаха, генералът се обърна към белокосата главна сестра, с която си размениха изпепеляващи погледи.

— Къде е сега пациентът? — попита той.

Тя се приближи до индикаторното табло и докосна една осветена цифра.

— Тук. Интензивно отделение. Стая 314.

— Има ли празни стаи на същия етаж?

— Само 330. Но тя е с две…

— Няма значение. Сменете номерацията на таблото така, че да показва, че Делейни е в стая 330 и че 314 е празна.

— Ще си имаме неприятности…

— Направете го.

Тя го направи — почти насила. Докато натискаше бутоните, в стаята влезе друга сестра, която се мъчеше да забоде отличителния знак върху престилката си. Шорхт кимна навъсено.

— Време е, лейтенант. Оставаш тук. Ние излизаме. Ако някой попита, пациент Брайън Делейни е в стая 330. — Главната сестра понечи да се обади, но той я възпря, като рязко вдигна ръка. — Лейтенант Дрейк е военна медицинска сестра с голям болничен опит. Всичко ще бъде наред. — Радиото му изписука, той го включи и се заслуша. — Разбрано. — Окачи го отново на колана си и се огледа. — Вероятно имаме на разположение около две минути. Слушайте, без да задавате въпроси. Ще излезем оттук и ще напуснем етажа. Лейтенант Дрейк знае какво да прави. Току-що научихме, че ще бъде направен опит за покушение върху живота на пациента. Искам не само да предотвратя това престъпление, но и да получа информация за вероятните извършители. Можете да ми помогнете, като излезете оттук. Ясно ли е?

Генералът тръгна пръв: възражения нямаше. Сестра Дрейк стоеше почти в положение „мирно“, докато те бързаха по коридора към стълбището и напуснаха етажа. Едва когато се скриха, тя си пое дълбоко въздух и се отпусна. Оправи престилката си и застана пред огледалото на стената, за да провери дали бонето й е поставено както трябва. Когато се обърна, едва не извика от изненада — пред бюрото стоеше млад мъж.

— Какво обичате… докторе? — попита тя. Беше облечен в бяла престилка и от джоба му висеше електронен стетоскоп.

— Нищо особено. Просто минавах. Срещнах някакви разтревожени посетители, които питаха за Брайън Делейни. Нов пациент? — Той се наведе и почука с пръст по индикаторното табло. — Това той ли е?

— Да, докторе. Интензивно, стая 330. Състоянието му е критично, но стабилно.

— Благодаря. Ще им кажа, като изляза.

Сестрата му се усмихна. Хубав, със загоряло лице, не повече от трийсет години, с черна чанта в ръка. Продължавайки да се усмихва, тя сложи ръка на кръста си и щом той й обърна гръб, натисна два пъти бутона на уреда, който приличаше на обикновена сигнална уредба.