Читать «Опцията на Тюринг» онлайн - страница 247

— Значи националната сигурност е по-важна от това да предадеш приятел?

— Щом искаш да поставиш въпроса по такъв начин, то тогава — да, мисля, че е така.

— Горката Шели. Все още живееш в миналото. Поставяш национализма, войнстващия шовинизъм над личната чест, над всичко. Без да знаеш, че национализмът е мъртъв, че сега името на играта е „международен национализъм“. Студената война също е мъртва, Шели, и да се надяваме, че скоро всички войни ще спрат. И ние най-сетне ще се отървем от бремето на военните. Изкопаеми, които са прекалено глупави, за да се оттеглят сами. Ти си взела решението си и ми разказа за него. Край на разговора. Довиждане, Шели. Мисля, че повече няма да се срещнем.

Той избърса устните си със салфетката, стана и се обърна.

— Не можеш да ме отпратиш така. Дойдох да ти дам някакво обяснение, може би да поискам извинение. И аз съм човек и мога да бъда наранена. А ти ме нараняваш, не го ли разбираш? Дойдох да поискам прошка. Ако не го разбираш, значи си повече машина, отколкото човек. Не можеш просто така да ми обърнеш гръб и да си тръгнеш!

Но той, разбира се, направи тъкмо това.

44.

Ла Джола, Калифорния

8 февруари 2026

Ерин Снеърсбрук мярна датата на сутрешния си персонализиран вестник само с периферното зрение. В него имаше много малко общи новини, никаква политика и спорт, но много биохимия и изследвания на мозъка. Беше потънала в една статия за растежа на нервите, но нещо я човъркаше непрекъснато. Тогава тя погледна отново датата, остави листовете вечна хартия на масата и взе чашата си с кафе.

Тази дата. Никога нямаше да я забрави, никога. Можеше да я отмести някъде встрани, когато бе заета, ала все нещо щеше да й напомни и онзи ден отново да изплува. Първата гледка на раздробения череп, на погубения мозък, необятното чувство на отчаяние, което я бе смазало. После отчаянието отстъпи място на надеждата, а сетне — на огромното удовлетворение, че Брайън бе оцелял.

Нима бе минала още една година? Година, през която не го бе виждала и не бе разговаряла с него — нито веднъж. Бе опитвала многократно да се свърже с него, но той не отвърна на обажданията й. Като се сети за това, тя набра номера му и получи същия отговор — предварително записан на магнетофон. Да, съобщението й бе прието и Брайън ще й се обади. Но той никога не го направи.

Една цяла година бе доста дълъг срок и това никак не й харесваше. Загледа се към боровете и към океана зад тях, без изобщо да ги вижда. Прекалено дълъг срок. Този път щеше да предприеме нещо. Ууди вдигна телефона още при първото му позвъняване.

— Ууд, охрана.

— Ууди, тук е д-р Снеърсбрук. Питам се дали не би ми помогнал. Имам проблем със свръзките.

— Само кажи — и готово.

— Става дума за Брайън. Днес е годишнината от онзи ужасен ден, в който бе прострелян. И този факт ме наведе на мисълта, че има вече година, откакто говорих за последен път с него. Търся го по телефона, но той никога не се обажда. Предполагам, че е добре, инак щях да науча.