Читать «Опцията на Тюринг» онлайн - страница 236

— Вие д-р Бочорт ли сте?

— Търпение, мистър Делейни — рече той и затвори.

Търпение, как ли пък не! Но едва ли имаше друг избор. Щом като ще е в хотела, така да бъде. Върна се при колата, докладва на Свен, сетне поеха към гарата. Не беше лесно, системата на еднопосочно движение бе напълно объркваща, но най-сетне натисна спирачките пред хотел „Ам Пост“. Край на следата?

— Много е приятно да се раздвижиш отново — рече Свен, след като отново бе монтиран. Разходи се, шумолейки из стаята, извади захранващия кабел и го мушна в контакта. — Сигурен съм, че ще ти е интересно да узнаеш, че ни наблюдават. Малката леща в полилея е обектив на видеокамера. Предава сигнала посредством телефонната линия.

— Къде го предава?

— Не знам.

— Тогава не можем да направим нищо, освен да следваме указанията. Зареди си батерията, а и аз имам нужда от зареждане. Ще позвъня да ми донесат нещо в стаята. Защото нямам никакво намерение да мръдна оттук, докато телефонът не позвъни.

Чакането бе дълго. Свен се бе заредил и бе прибрал захранващия кабел, Брайън отдавна бе свършил със сандвичите и бирата и бе изнесъл подноса в коридора. Дремеше във фотьойла, когато точно в девет часа вечерта телефонът изпиука; веднага грабна слушалката.

— Да?

— Би ли напуснал хотела сега, заедно с приятеля си? Ако минете през бара, ще можете да използвате страничния вход. Сетне завийте наляво и вървете до ъгъла.

— А после какво да направя?

Отсреща се чу изщракване.

— Слагай си шлифера и шапката, Свен. Излизаме на разходка.

Слязоха по стълбите на партера. Походката на Свен вече бе перфектна: с вдигнатата си яка, нахлупената шапка и обвит с шала си, МИ изглеждаше напълно нормален, поне от разстояние. Малкото фоайе бе пусто, пресякоха го на път за бара. За късмет, той бе зле осветен само от малките лампи върху масите. Барманът лъскаше някаква чаша и не вдигна поглед, когато те прекосиха помещението до отсрещната врата. Улицата бе пуста и осветена от разположени на голямо разстояние улични лампи. Отидоха до ъгъла и там от един тъмен вход излезе някакъв мъж.

— Следвайте ме — рече той със силен акцент и се извърна. Пое бързо по още по-тясна уличка, сетне зави по алея, която водеше до хлъзгави, каменни стълби. Изкачиха ги и се озоваха пред друга улица. Там мъжът се спря, обърна се и погледна надолу. Доволен, че не ги следяха, той излезе на улицата и помаха с ръка.

Светнаха фаровете на паркирана кола. Тя потегли и спря пред тях. Водачът им отвори задната седалка и им посочи с жест да се качат. Веднага щом седнаха, големият мерцедес бързо потегли. Когато минаха под светлината на една улична лампа, Брайън забеляза, че шофираше жена. Набита и на средна възраст, досущ като мъжа, който седеше до нея.

— Къде отиваме? — понита Брайън.

— Не разбира английски — това бе единственият отговор, който получи.

— Ворбити романещи? — попита Свен.